Този парламент вече е на доизживяване и е много тъжно да се гледа как депутатите в него не припознават като приоритетни нито процедурите за избор на важните позиции в държавата, нито приемането на ключови законопроекти, не само защото са част от Плана за възстановяване и устойчивост (НПВУ), а и защото съществено могат да повлияят в положителна посока на средата в България.
Вместо това, те са в състояние 18 часа да обсъждат заглавието на определен закон – изключително инфантилно поведение, което е и лош знак към Европейската комисия и международните ни партньори. За съжаление прогнозите за следващото НС са повече от същото, а органите с изтекъл мандат се трупат и в един момент това може да доведе до сериозна криза на различни нива в държавата. Законодателният процес дори не искам да го коментирам, защото той е затлачен отпреди този парламент.
Мандатът на Инспектората и на главния инспектор изтекоха през март и април на 2020 г. На практика ИВСС вече работи повече от две години извън мандата си – срок, който надхвърля „разумния период“ след изтичане на мандата, както беше определен от проф. Янаки Стоилов в особеното му мнение по Дело №7/22 г. на КС. Друг е въпросът и колко работи.
Почти година е изтекла от непопълнената квота на КС и да подчертая, че това пак е квотата на парламента. При ВСС нещата са малко по-обозрими, защото неговият мандат изтече на 4 октомври 2022 г. и докато магистратите избраха своите представители, парламентът дори не отвори дебат за този избор. И в случая не става въпрос за вина, а по-скоро за умението да се носи политическа и институционална отговорност, когато става въпрос за изборите на лица на ключови за демократичното функциониране на държавата позиции. Отстрани наистина изглежда, че хората, които бяха депутати в 47-ото и в настоящото 48-о НС не разбират или се правят, че не разбират, че носят отговорност. Това е изключително притеснително, да не кажа опасно, защото осъзнатият отказ от реализиране на конституционно вменени задължения подкопава сериозно държавността и това, което с много усилия беше извоювано като демократичен стандарт през 30-те години преход.
За съжаление КС е съучастник в създалата се ситуация, защото чрез решението си по Дело №7 той на практика узакони този осъзнат отказ и предостави на депутатите юридически аргумент за безвремието, в което те се намират по отношение на мандатните органи, които трябва иначе да изберат. Повече от две години партиите са в постоянна предизборна кампания, което води до политическа нестабилност. Нещо повече, те буквално използват краткия живот на всеки пореден парламент за предимно популистки изказвания в желание да увеличат електоралната си подкрепа. И поради това биват изтиквани в ъгъла въпросите, свързани с назначенията в различните власти, за които поначало се изисква по-високо ниво на държавническа осъзнатост.
Има и нещо друго - тези въпроси се явяват и рискови за политиците, когато в навечерието на следващи избори се предложи лице за дадена позиция, което може да се окаже компрометирано.
В политиката не трябва да се говори за надежда, а за възможности за реализиране на конкретни политики, за желание това да се осъществи и, пак ще се повторя, за отговорност. На мнение съм, че подходът трябва да е прагматичен и въпросите да бъдат поставени на масата – искаме ли да започнат истински процеси за ограничаване на корупцията, искаме ли реално довършване на реформата в съдебната система, искаме ли повече инвестиции в страната и осветени, а не сиви възможности за правене на бизнес? Защото всичко това е свързано и, ако отговорът на тези въпроси е положителен, то и на законодателно, и на изпълнително, и на съдебно ниво, колелото може много бързо да се завърти. Ако все още говорим за надежда и други метафизични понятия, това означава, че важните реформи просто ще се отлагат във времето и България ще продължава да заема последните места във всякакви списъци и класации, които обикновено се публикуват по това време на годината.
(мнението е от интервю на автора пред БТА)