Резултатите от поредните избори сигурно не изненадват никого. Ако все пак има изненадани, те трябва да са доста наивни по отношение на движещите сили и процеси в политическия живот на обществото.
Мотивацията на хората да гласуват се движи основно от отговорите на два въпроса: какво би било по-добро за мен и какво би било по-добро за страната? Първият въпрос мобилизира хората, които обвързват материалното си благополучие с участието на една или друга партия във властта. Тук влизат различни категории като служители в държавната и общинските администрации и техните близки, бизнесмени, разчитащи на обществени поръчки и техните служители, грантаджийски културтрегери и всякакъв друг обслужващ персонал. Развихрянето на популизма през последните две години привлича тук и все повече пенсионери, очакващи някой да им даде поредното увеличение на пенсиите. Близо до тази категория, но като отделна група са продаващите гласа си представители на малцинствата. Разликата с вече изброените е, че при тях липсва вътрешната убеденост. Затова те могат да бъдат „стимулирани“ да гласуват не само от партии с властови ресурси, но и от политически проекти, които досега са били далеч от властта, но разполагат с достатъчно финансови средства.
Втората категория избиратели са тези, които поставят на първо място какво е добро за страната. В една истинска демокрация те трябва да са подавляващо мнозинство, така както бяха у нас през деветдесетте години и в самото начало на този век. Превръщането на политиката във все по-мръсно занимание, обслужващо пряко големите пари, отблъсна огромна част от гражданите от нея. Така „партията“ на негласуващите и неизбиращите никого получи абсолютно мнозинство сред българското избирателно тяло. Безизходността се подсилва от това, че продължаващите да гласуват по съвест дават различни отговори на въпроса какво е добро за България. Те разхвърлят гласовете си между непримирими политически субекти с противоположни възгледи по различни въпроси. Трагичното в българския случай е, че противопоставянето в обществото често минава по разделителните линии между чужди интереси, доминиращи над националните интереси на България. Резултатът накрая е апатия, отчуждаване на гражданите от политиката и възможност на личните и групови интереси да постигат лесни и сравнително евтини победи над общонационалните интереси.
Изпадането на „Български възход“ под чертата показа, че политиката „и тако, и вако“ не се нрави на българския гласоподавател. Стефан Янев се хареса на много български граждани с две неща: с решимостта му като служебен министър-председател да се заеме с разчистването на Авгиевите обори на Борисовото управление и с категоричната му позиция против разширяването на войната в Украйна. Последното му място от преминалите бариерата на предишните избори изглеждаше плод на неумение да се капитализира големия потенциал от премиерския му мандат. Отварянето на вратата към коалиране с ГЕРБ и присъединяването към „коалицията на войната“ разпиляха много бързо натрупания актив. Неубедителната предизборна кампания на Възхода спомогна за движението надолу. На избори, в които участват основно твърдите ядра на партиите, липсата на категорични позиции се оказа по-губеща от заемането на крайни позиции.
Неуспехът на „Левицата“ в новия ѝ формат показа, че „старите муцуни“ трудно могат да спечелят отново доверието на избирателите. Обединението на много знакови фигури от червения елит, напуснали по различно време и по различни причини БСП, изпълни донякъде по-малката задача – да отслаби допълнително социалистическата партия. То се провали в голямата си задача – да се пребори за доверието на достатъчен брой избиратели и да влезе в парламента.
Тук логично идва въпросът: А как „старите муцуни“ от ГЕРБ успяха отново да спорят за първото място? Причините са повече от една, но да започнем с най-важната. ГЕРБ не е класическа партия, а бизнес структура (да не използвам по-силни думи) под формата на партия. Същата бизнес структура открай време е и ДПС. При този клиентелистки модел на партийно строителство всякакви сътресения и скандали вместо до ерозия водят до сплотяване на заинтересованите привърженици. В тяхна полза работеше и откритата кампания за отвратяване на нормалните хора от политиката и за стесняване на избирателното тяло до твърдите партийни ядра.
Клиентелисткият модел изглежда като идеал и за лидерите на „Продължаваме промяната“ и БСП, но те имат още да наваксват от майсторите в това отношение Бойко Борисов и Ахмед Доган.
Ръководителите на Промяната се опитаха за броени месеци да пресъздадат бизнес модела на управлявалите преди тях, но явно подцениха трудността на задачата. За успешното ѝ изпълнение е необходимо доста повече време. Липсваше им и спортно-милиционерската закваска, помагаща при създаването на централизирани организации. Харвардските мурафети не можаха да компенсират тази липса.
Корнелия Нинова завари БСП като истинска партия, формирана от личности и групи, свикнали да отстояват свободно и демократично своите възгледи. Превръщането ѝ в йерархична структура, обединяваща интереси около големия интерес на лидера, е мъчителен процес. Той преминава през много отлюспвания на влиятелни фигури и през разочарованията на редовите членове и симпатизанти. Задържането на резултата от миналите избори на фона на засилената конкуренция вляво може да се приеме по-скоро като успех на Нинова. Оттук нататък обаче тя може да влезе във властта като пето колело, а не като старши партньор, както беше в едни много по-славни за социалистите времена.
„Демократична България“ или по-точно съставляващите я останаха досега в категорията на класическите партии. При тях вождизмът не успява да обезличи бойките ядра от партийни активисти и силно ангажирани симпатизанти. Това им придава жизненост и не им позволява да потънат под водата, както стана с много други партийни проекти, чиито имена вече едва си спомняме. В същото време те отдавна са достигнали своя таван. Обединението им с „Продължаваме промяната“ показа, че в изборната математика едно плюс едно може да не е равно точно на две, още по-малко на две и половина.
По-особен е случаят на „Възраждане“, които набират скорост от избори на избори. Заклинанието на останалите парламентарни партии, че няма да допуснат „Възраждане“ във властта, ги направи крайно неподходящи за гласуващите на принципа „Аз да съм добре“ и привлече симпатизанти, искащи „България да е добре“. Доколко техният проект може да бъде добър за България ще покаже бъдещето. Възходът на „Възраждане“ може да бъде спрян, ако се появи друг политически субект, който да извади от пасивната позиция тези, които искат да гласуват по съвест, но не виждат за кого.
Резултатите от изборите ме подсещат за една „мъдра“ управленска мисъл на Тодор Живков от късния му период: „Приземяване, приземяване, приземяване“. Неговите наследници я усвоиха в променен вариант: „Принизяване, принизяване, принизяване“, само и само да останат във властта и да черпят облагите ѝ. А принизен се оказа целият народ, който се лута в лабиринтите на последователните избори без избор.
Изход от патовата ситуация може да се намери само, ако онези шестдесет процента, които „отидоха за гъби“, следващият път решат да гласуват. За целта са необходими нови хора с нови идеи, които да вдъхват максимално доверие и да мобилизират разочарованите. Откъде ще се вземат? Има две възможности – от Марс и от самото българско общество. Телескопът засега не показва движение откъм Марс. Остава вторият вариант. Шансовете са малки, но надеждата умира последна.
Валентин Съйков,
Председател на „Гражданска инициатива България 2050“