Коментар на Георги Лозанов:
Протестите срещу ГЕРБ и главния прокурор през 2020 година и последвалата ги поява на нови анти-ГЕРБ субекти в парламента не просто извади партията на Борисов от управлението, но и я делегитимира като претендент за него. Тя виждаше шанс да си върне, поне донякъде, позициите единствено в коалиционен тип взаимодействие със собствените си противници. Да ги склони сами да отменят политическата ѝ карантина, за което те, естествено, не намираха основания.
Но колко може да продължи игра с карти, раздадени преди три години? Всеки неуспешен опит за редовно правителство авансираше ГЕРБ по простата логика – не ги искате, но без тях не можете. А по-сложната логика – за задкулисни заговори и машинации срещу партиите на промяната, тъкмо защото е сложна, не бе по вкуса на редовия избирател.
Знак към политическите опоненти
Така постепенно от избор на избор мобилизиращата мощ на анти-ГЕРБ говоренето започна да спада, а властовото самочувствие на ГЕРБ - да се вдига. И ето, че те вече не считат за нужно да се пазят от себе си с предложения за кабинети на партийно отдалечени кандидати като проф. Николай Габровски. Издигането на Мария Габриел, явно от позицията на новопридобитата им сила, трябва да изиграе ролята на повратна точка в отношенията им с ПП/ДБ. Хем да са избрали кандидат от собствените си редици, хем ПП/ДБ да го приемат, въпреки отказа им по принцип да подкрепят кабинет на ГЕРБ.
Не звучи особено реалистично, но и лансирането на Мария Габриел е повече политически знак към опонентите, отколкото прагматично решение (тя едва ли е най-подготвеният управленец, който в кризисна ситуация да поеме държавата с всичките ѝ местни особености). Знакът „Габриел“ от своя страна има по-конфронтационен и по-помирителен прочит.
Според по-конфронтационния прочит в избора на ГЕРБ се разпознава стремеж сами да придобият двата основни символни ресурса на ПП/ДБ, вместо да търсят начин за партньорство с коалицията. А за правителство да разчитат на другите партии в НС.
ГЕРБ искат да демонстрират близостта си с ЕС
На първо място такъв ресурс, разбира се, е прозападната ориентация (и съответно срещу режима на Путин, нахлул в Украйна). Тя е исторически присъща на ДБ, а ПП я заяви с демонстративното изгонване на 70 дипломати и служители от руското посолство и с негласното предоставяне на оръжие за Украйна. Докато на ГЕРБ все му се налагаше да я доказва в „поддържаща“ роля.
Сега обаче иска главната роля, като кани европейски министър за министър-председател – дава шанс на фигура, създала си авторитет в общностната политика, да влезе на ключово място в националната (друг въпрос е, че обикновено се минава по обратния път). Мария Габриел трябва да е знак за „интимна връзка“ на ГЕРБ с ЕС. А подразбиращият се въпрос към опонентите е: ако признавате институциите на ЕС, как няма да признаете политик, който те са признали?
Основната разделителна линия
Вторият голям капитал на ПП/ДБ е борбата срещу корупцията, която очертава най-горещата разделителна линия между тях и ГЕРБ и дълго време минаваше през съдбата на главния прокурор. За значителна част от обществото именно тази линия задава моралния план на българската политика, делението на „добри и лоши“. Мария Габриел, за да пренесе ГЕРБ от другата страна на линията, направи видимо добре подготвен, но повече от неочакван за публиката ход като се ангажира, щом стъпи в длъжност, веднага да поиска предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор. А ДПС побързаха да се съгласят с нея, за да се озоват и те от страната на добрите. Така тя разклати устойчивата конструкция, според която ГЕРБ с вечния посредник ДПС пазят прокурора, за да може той да пази тях, а ДБ и ПП са тези, които му искат оставката и имат моралното право на това.
Нападките на главния прокурор, едва след като му беше поискана оставката, само потвърдиха валидността на тази конструкция. Но подразбиращият се въпрос към опонентите в случая би бил: кой ще свали прокурора по-важно ли е от свалянето му?
Голословно обещание?
И тук естествено възникват не едно и две съмнения: дали обещанието на Габриел не е голословно, защото не изпълнителната власт решава съдбата на прокурора; дали няма просто да бъде сменен с друга подобна фигура заради трансформация в невидимите зависимости; дали той не е жертван, за да се съхрани схемата; дали неясният атентат срещу него не е организиран като изпреварваща защита от искането на оставката му…
Във всички случаи обаче ходът на Мария Габриел ѝ създава алтернативен имидж на онзи, с който ГЕРБ се ползва от години. В посоката на такава, да я наречем, европейско-либерална алтернативност (срещу балканския мачизъм) работят и редица други нейни характеристики – като започнем от това, че е жена, както и от името ѝ Габриел (по съпруг, също свързан с европейските институции) и прибавим френското ѝ образование, правозащитните ѝ интереси, предразполагащата ѝ външност и маниери, диалогичността ѝ и готовността ѝ да отговаря на въпроси (призната с изненада и от Кирил Петков).
Помирителният прочит
Този алтернативен имидж на Мария Габриел (търсенето на ново партийно лице) прави сякаш възможен помирителния прочит на лансирането ѝ за министър-председател в настоящия момент. И то може да се приеме за знак, че ГЕРБ са решили да се променят, но сами и отвътре, а не с натиск от партиите на промяната отвън. И да влязат в стандартите на либералната демокрация, за чиято защита през 2020 година хората излязоха на улицата. Като заявката е промяната им да включи и промяна на лицата по върховете.
ПП/ДБ са тези, които трябва да изберат един от двата прочита на знака „Габриел“. В първия случай ще трябва да бранят символните си ресурси от ГЕРБ и да им отказват правото да се ползват от тях. Във втория случай ще трябва да търсят форми на дясна солидарност с партията на Борисов, като внимават те да не се окажат отдавна чаканата политическа индулгенция. Труден избор, но от него зависи не толкова какво ще се случи с ГЕРБ и ПП/ДБ, колкото с политическия алианс, отзивчив към Изтока, където засега влизат „Възраждане“, БСП и президентът. И който с кратка пауза фактически управлява страната през последните три години.