Преди точно 100 години България е разтърсена от събития, които и до днес не са оценени в пълна степен. Това се отнася най-вече за представите на обществото, а не за научната интерпретация на Деветоюнския преврат и неговите последици. Модерната историческа наука обективно изяснява същността на станало в периода от юни до септември 1923 г., нещо повече – развенчава митовете и откровените лъжи на „червената“ и „оранжевата“ пропаганда, доминирали във времето на комунистическия режим.
Това коментира за в. "Труд" проф. Пламен Павлов.
Наскоро излезе съвсем новото и стойностно изследване на проф. Веселин Янчев „Септември 1923 година. Провалът на едно поръчано въстание“ (2023 г.). Към нея ще се върнем и по-късно през септември, но още тук ще отбележим, че в книгата достатъчно пълноценно са анализирани и юнските събития, които ще припомним съвсем накратко.
Случилото се на 9 юни 1923 г. по инерция се свързва с военните преврати от 19 май 1934-а и 9 септември 1944 г., където отново се открояват „превратаджиите“ Дамян Велчев и Кимон Георгиев. Между тези наглед еднотипни събития обаче има съществени разлики. Промяната на 9 юни е резултат от натрупаното напрежение след Първата световна война. Военната акция, колкото и парадоксално да изглежда, е под знака на възстановяването на демократичния ред. 19-майският преврат обаче е откровено антипартиен и води до отмяна на Търновската конституция. На свой ред „антифашиската“ псевдо-революция от 9 септември дори не е типичен преврат, а демонстрация, „узаконяваща“ окупацията на България от Червената армия. Т.нар. партизани, наричани и „шумкари”, са нелеп декор на един престъпен акт в подкрепа на чуждата агресия.
Военният преврат на 9 юни е опит за нормализация на политическия живот, осъществен за съжаление по насилствен начин. Уви, друг начин на практика е бил невъзможен. Организаторите (сред тях са и социалдемократите, т.нар. „широки социалисти“) и дошлото на власт правителство на проф. Александър Цанков не могат да бъдат набеждавани във „фашизъм”. Авторитарният стил и „социалното инженерство” са още по-очевидни при правителството на сваления от власт Александър Стамболийски. Паравоенната „Оранжева гвардия”, диктаторските методи, бруталното насилие над опозицията – и дясна, и лява, – също могат да бъдат квалифицирани като „фашизъм”. Какво да кажем за мракобесните идеи на Стамболийски за противоборството между „селото” и „града”, за смазването на стачки и социални вълнения, и какво ли не още... И не е случайно, че БКП, враждуваща с „аграр-фашистите“, обявява неутралитет. Както отбелязва проф. Янчев, в редица градове комунистите подкрепят новата власт.
БЗНС идва на власт на вълната на яростния популизъм и низките инстинкти за отмъщение към „старата“ политическа класа. Земеделците не печелят мнозинство при изборите през 1919 и 1920 г., а Стамболийски оглавява коалиция с някои от иначе хулените „стари“ и „буржоазни“ партии. На 21 май 1920 г. „селският“ диктатор постига мнозинство, след като безцеремонно касира депутати комунисти и демократи. Още по-нагли са действията на изборите на 22 април 1923 г., когато чрез „удобен” избирателен кодекс БЗНС печели над 85 процента от мандатите! Нерядко дружбашите водят „агитация“ със сопи и бичове, като извършват драстични манипулации и фалшификации. Поради всичко това превратът е осъществен общо-взето мирно, с вяла съпротива на земеделци и анархисти на отделни места в страната. Не е ли показателно, че Стамболийски е предаден от заловилите го селяни? Вестниците наричат случилото се „исторически акт“, сравняват преврата с 19 февруари / 3 март 1878 г. като край на „робство”!
Стамболийски системно нарушава конституцията, потъпква националните интереси и достойнство. Онова драматично време е белязано от всенародната трагедия, настъпила с грабителския Ньойски диктат, хилядите жертви във войните за национално обединение, стотиците хиляди бежанци от изгубените изконни наши земи. Наред с това в Европа и целия свят се шири невиждан политически радикализъм, чийто най-силен „маркер” е руската Октомврийската революция. Обществената и политическа ситуация в България е крайно усложнена, а политиката на Стамболийски разпалва страстите още повече. Насилието над партиите, над офицерството, дори над несъгласните в самия БЗНС няма как да остане без последствия. Не по-малко проблемна е външната политика на земеделския режим, пропита от волунтаризъм и некомпетентност. Не на последно място, и от прояви на съглашателство с болшевишката диктатура в Москва, особено към „бялата емиграция“ в България. Най-неприемлива обаче е линията към Белград. В интервю за сръбския печат Стамболийски цинично заявява: "Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест за нас, отколкото за вас. Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша…“
Тогавашното ни общество не е отровено от нихилизъм и „интернационализъм”, както за съжаление е днес… За всеки честен човек подобно отношението на Стамболийски към изстрадалата българска земя Македония, напоена с реки от кръв, е не само национална, но и лична, дори кръвна обида. Показателен пример за поведението на Стамболийски е Нишката спогодба (17 март 1923 г.), с която правителството в София се самозадължава да подпомага сръбския поробител при преследването на ВМРО в пределите на самата България. Тази политика на пораженство и съглашателство, въпреки едни или други аргументи, буди възмущение и ненавист. Земеделският режим тласка страната към катаклизъм, който в крайна сметка води до трагичната гибел и на самия министър-председател, за която разбира се няма оправдание.
Когато става дума за събитията през 1923 г. трябва специално да подчертаем намесата на Коминтерна. Световната комунистическа организация, превърнала се в оръдие на престъпния болшевишки режим, се меси брутално в делата на една суверенна държава. През юни 1923 г. тогавашни лидери на българските комунисти, все още и „тесни социалисти“, особено Тодор Луканов, а дори и болният Димитър Благоев, отхвърлят съветските директиви. БКП възприема позиция на „неутралитет”, а участието на комунисти в т.нар. „Юнско въстание“ е спорадично. Непосредствено след това обаче под натиска на Москва новите „вождове на българската пролетариат“ Васил Коларов и Георги Димитров предават интересите на България, следвайки зададения от Ленин и Троцки курс за „световна революция”. Овладяната от съветската агентура БКП се превръща в инструмент на геополитическите интереси на Съветска Русия. В същност, като оставим настрана прословутия „комунистически идеал“, става дума за огромни парични потоци – не в рубли и копейки, а в долари! Показват го самите документи, а паралелите с други лъже-патриоти, независимо от историческото време, са очевадни. Дори и сто години след 1923 г., ще констатираме, че т.нар. пета колона не е само мит и минало. Днешната ни държава, каквито и резерви да имаме към нейните управници, е длъжна да разобличава наглите проводници на залязващата „супер-сила“, започнала престъпна война в съседна Украйна. И, нека не забравяме, третираща „братска“ България като неприятелска държава! Това се отнася и за всеки друг, поставил продажната си природа, нарцисизъм и най-обикновена алчност над интересите на Отечеството.
Сто години след 1923 г. е задължително да изоставим идеологическите клишета. Още по-важно е такива събития, които трябва да бъдат „обеца на ухото“, да не бъдат забравяни. Превратът, последвалите кървави сблъсъци и особено „поръчаното въстание“ от Москва потвърждават прастарата максима, че насилието ражда насилие. Парламентарната демокрация има много недостатъци, но ако перифразираме известната христоматийна максима, по-добра форма на обществени отношения не е измислена.