През 1938 г. излиза "Погнусата", първият роман на Жан-Пол Сартр. Авторът, който е един от най-значимите писатели и философи на 20 в., описва в книгата си чувството на гадене, което околният свят и неговите обитатели предизвикват у главния герой. "Погнусата" е знаков роман в историята на френския екзистенциализъм – философската концепция, разглеждаща абсурдизма на човешкото съществуване. Погнуса беше и първото усещане, което изпитах веднага след формирането на новото коалиционно правителство. Наистина е много трудно да не изпиташ подобни усещания, когато ставаш свидетел на отвратителното политическо лицемерие, което ни заобикаля отвсякъде.
До онзи ден политиците от ПП-ДБ се кълняха, че ГЕРБ е синоним на абсолютното зло и че те покой нямало да видят, сън нямало да заспят, докато не отстранят веднъж завинаги партията на Борисов и него самия, разбира се, от властта. От своя страна, политиците от ГЕРБ наричаха опонентите си от ПП-ДБ "аматьори, схемаджии и измамници", обвиняваха ги, че за шест месеца били нанесли непоправими щети на България и се заричаха, че никога нма да позволят тези лица отново да влязат във властта. Обаче какво стана след всички тези заклинания? Буквално за секунди обидните слова бяха скрити дълбоко в чекмеджетата, а ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС влязоха във възможно най-безпринципната коалиция, която може да бъде измислена. Как да не се погнусиш при вида на ставащото в нашата политическа действителност? А когато почнем да си обясняваме причините за този противоестествен съюз, отвращението става още по-силно.
Тази коалиция стана възможна поради две основни причини. Първата е от вътрешен, втората от външен характер. Първо, и двете формации неистово искат да бъдат част от властта. Едно, за да се насладят докрай на онзи принцип, прекрасно формулиран в заглавието на филма на Уди Алън "Вземи парите и бягай", и две, за да се защитят от бъдещи съдебни преследвания. На наивниците, които все още смятат, че съдебната власт е независима от политическата, ще кажа да гледат случващото се тези дни във Висшия съдебен съвет. До неотдавна тези хора като стена стояха зад Главния прокурор, защото такова беше нареждането. Днес със същата страст, с която защитаваха Иван Гешев, искат да го отстранят от поста. И го правят не защото са изживяли някакъв чудодеен колективен катарзис, а защото такова е новото нареждане. Така че много политици искат да са властта, за да могат да държат съдебната система под контрол и да не стават нейна мишена.
Втората причина, която настоящата коалиция предизвиква погнуса у нормалните хора, е външна. Обидно просто е – посолствоТО иска в България да управляват първата и втората формации в парламента. Ама не се харесвали, ама едните възникнали, за да отстранят другите, пък другите смятали първите за мошеници? Я стига с тези лиготии, казват от посолствоТО и на бърза ръка вкарват подопечните си екземпляри в общата кошара. А ако някой реши да се прави на независим, моментално размахват под носа му тоягата "Магнитски" и той категорично забравя за каквито и да било прояви на свободната си воля. Честно казано, никак не ми се вярва в т.нар. "евроатлантическо мнозинство" да има дори един, който да дръзне да мисли различно от указанията на чуждите началници. Нали помните записа от заседанието на Националния съвет на ПП, в който лидерите на партията с гордост разказват как всичко е съгласувано с посолствоТО? Както и вие се досещате, подобна съгласувателна процедура изначално изключва и най-малкия намек за самостоятелно мислене.
Е, нормално е да изпиташ погнуса при вида на този политически слугинаж, на това безгръбначно васално поведение. А пък авторът на романа "Погнусата" винаги е възприемал екзистенциализма не просто като философия на отчуждението и абсурда, а и като призив на борба срещу недъзите на обществото. Жан-Пол Сартр смята, че човек трябва да се съпротивлява, а не да се оставя на отчаянието, което му навява заобикалящият го свят. Защото съпротивата е естественото състояние на разумните хора. Тя може да приема най-разнообразни форми. Изобщо не бива да ни учудва фактът, че много българи днес подкрепят президента Радев като реакция срещу бездънното лицемерие на основните политически играчи. Други пък, отново в знак на съпротива, гласуват за партии, които категорично отказват да следват официозното и клиширано евроатлантическо говорене. Между другото, нежеланието на много български граждани за скорострелното приемане на еврото също е признак на съпротива срещу външния диктат. А това, че в обществото ни все още има съпротивителни сили, е добър знак.