На 20 години всеки е революционер. Някой повече, друг по-малко, но все пак чувствителен към всички видове потисничество. В Съединените щати бе сложен край на етническото разделение със смъртта на Мартин Лутер Кинг през 1968 година. Борбата срещу несправедливостта спрямо „малцинствата“ се превърна в традиция. Само една година след убийството на чернокожия водач, се появи движението срещу американското участие във войната във Виетнам. Напълно логично, защото докато синовете на малцинствата даваха живота си в делтата на Меконг, Бил Клинтън и Джордж Буш – младши бяха освободени от военна служба.
Във всяка протестна вълна в Америка, водеща роля имат младежите. Благодарение на тях и движението „Woke", през 2009 година Съединените щати избраха чернокожият Барак Обама за президент. По настоящем вицепрезидентката Камала Харис е от „малцинствата“, а министърът на отбраната Лойд Остин е „афроамериканец“. Илон Мъск също е роден в Африка, но неговият пример е извън идеологията на борците срещу расовата дискриминация. Защитниците на хората с обратни сексуални наклонности, развяващи знамената на ЛГБТ също постигнаха успехи. Те наложиха не само пълноправно участие в US Army, но дори и присъствие в нейния команден състав, в лицето на генерал-майора Тами Смит.
Войната между Израел и „Хамас“ повдигна нова вълна протести в средите на младите американци, пребиваващи в най-престижните университети – Харвард в Кеймбридж и Джорджтаун във Вашингтон. На пръв поглед несъответствието на силите между TSAHAL и Хамас би могло да бъде в основата на протеста. Призивите за освобождаване на Палестина с лозунги „От реката (Jourdain) до Морето (Méditerranée) обаче са призиви за унищожаване на държавата Израел. Невижданата касапница извъшена от Хамас на 7 ноември върху 1400 цивилни, между които жени и деца, не събуди никакво състрадание в сърцата на иначе свръхчувствителните американски интелектуалци.
Има ли причина за тази еднопосочна чувствителност и коя е тя? По принцип всяко „малцинство“ има своя идеология, върху която почива съпротивата му срещу мнозинството. За да съществува, то проповядва и вярва само в собствената си истина. За протестиращите студенти например в Израел има „apartheid". Фактът, че 20% от израелските граждани са палестинци и имат свои депутати в парламента, е без значение. Че Израел е демократична държава не отговаря на истината, от ленинска гледна точка. Според тях явно истината е съвсем друга. Тя се намира в марксическата идеология. Власт се взима само с насилие. „Болшевиките“ не са печелили изборите 1917 годинина. Те ги губят и започват гражданска война. Наричат я революция. Поради това системата, която налагат с оръжие, се нарича „тоталитарна“.
Израелската демокрация, както американската и европейската, според поклонниците на Маркс и Ленин, са „буржоазни демокрации“. В този вид „демократични системи“ печелившите са едни и същи – банкерите, собствениците на средства на производство, наследствените привилегировани „бели“ хора, бивши и настоящи колониалисти. Израел и евреите съчетават всички тези взривоопасни дефекти. Те са колониалисти, богати и белокожи.
Как е възможно една лъжа да бъде наложена като истина?! Факт е, че дори днес, това е възможно. Средството е „пропагандата“. В тази дума, както и във всички други думи, които започват с „про“, има пристрастие. Примерите са пред очите ни. "Про-руски" или "про-американски", имат същия ефект. Взимане на страна - пристрастие.
В настоящата „съпротива“ срещу Израел и евреите във висшите американски институти има въпроси, които никой не задава. Те са от конкретен битов характер. Първият от тях е например цената на привилегията да учиш в Харвард. Тя надхвърля 80 хиляди долара годишно. Кой е в състояние да плати подобна сума? Това явно не са децата на „париите и презрените“, които Интернационалът възпява като "Роби на труда".
Американските интелектуалци, които изявяват своята солидарност с Хамас, явно не са чели устава на организацията. Гръбначният му стълб е Коранът – средновековен завет, който слага правата на мъжете над тези на жените. Осъжда хомосексуалистите на смърт, докато Израел е единствената страна в Близкия Изток, в която се провежда Gay Pride. Между идеологията на Хамас и тази на ИДИЛ няма парче оризова хартия разлика. Целта и на двете организации е една и съща. Религиозен ислямски тоталитаризъм в един Халифат без граници.
Най-голяма е чувствителността на американските интелектуалци към съществуването на Израел върху палестински земи. Те повдигат този въпрос със 76 години закъснение, без да се интересуват каква роля е играла Америка по време на Холокоста, а и след това. Вместо да се разсъждава обективно относно причините поради, които е създадена държава за евреите, ленинската мисъл е много по-конкретна. Израел е колонизатор. Следователно борбата на Хамас е освободителна борба. Има невинни жертви? Винаги и навсякъде ги има. „Свободата“ не се постига по мирен път. Тази истина важи както за палестинците, така и за Израел.
Извън пропагандата, има три истини. Първата е, че TSAHAL не може да избие всички палестинци за да наложи сигурни граници за Израел. Другата истина е, че Хамас не представлява палестинският народ и третата истина е, че Бенямин Нетаняху не е вечен.