Цели 33 години – най-дългият период на непрекъснато демократично развитие на България след Освобождението – Конституцията от юли 1991 г. действаше като швейцарски часовник. Не само на ниво ценности, принципи, права и свободи, но и на ниво процедури по конституирането и осъществяването на дейността на висшите конституционни органи. Така беше дори във времена на политически хаос и драматични социално-икономически катастрофи, продуцирани от тежки управленски провали. А също и в разгара на ожесточено политическо противопоставяне и безогледни партийни борби. Конституцията и парламентарният модел на управление дадоха солидната основа на демократичната ни държавност. А активността, гражданската и политическа смелост на разнородните ѝ застъпници я превърнаха в крепостна стена срещу про-авторитарните набези на задкулисните мрежи, продуцирани от стария режим, които при всяко обществено неблагополучие запяват измамната песньовка за „силната ръка“, "президентската република" и „братската дружба с Кремъл“.
Мнозина през годините се опитваха да приписват на Конституцията проблемите, предизвикани от собствената им управленска некадърност, политическа безидейност и партийна несъстоятелност. Но истината винаги е била една – нито един от проблемите на днешна България, като корупция, калпаво правораздаване, свръхбюрокрация, не се дължи на Конституцията и няма да се реши чрез промени в нея. С тази Конституция, нашите (не днешните!) политически и експертни поколения изградихме либералната демокрация и постигнахме най-значимия успех на българската държавност от Съединението през 1885 г. насам – направихме България член на най-могъщите икономически, политически и военни съюзи на планетата - ЕС и НАТО. Без конституционни кризи, без невнятни процедурни главоблъсканици. Защото авторите и политическите поддръжници на приемането на Конституцията в VII Велико народно събрание си свършиха работата компетентно и отговорно в условията на мащабен политически и обществен консенсус за демократичното бъдеще на страната. И защото тези конституционни положения бяха прилагани и уплътнявани от компетентни политически и управленски дейци.
И всичко беше така, докато не се появиха Христо Иванов, Атанас Славов и останалите „конституционни“ самодейци около тях, които обявиха Конституцията за проблема на проблемите, а промените в нея – за приоритет на приоритетите. За да оплескат всичко, до което се докоснаха, разбира се, с безкритичното съдействие на конюнктурно сформираното и скоропостижно разпаднало се „конституционно мнозинство“. Още през 2015 г., когато същите внушаваха как квинтесенцията било обособяването на две колегии във Висшия съдебен съвет. Когато им обяснявахме, че това няма да подобри по никакъв начин качеството на правосъдието, те се подсмихваха самодоволно. Обособиха колегиите. И нищо не се случи, естествено. Обясниха очевидния си провал с партийна схоластика за дяволите на върха на иглата – не били 6 на 5, а 5 на 6 в съдийската колегия. И подобни аргументи тип "пет за четири". Демек, нужна е поредна конституционна „реформа“ и тогава съдебната власт ще цъфне и върже. Направиха я, въпреки всеобщата критика към некомпетентно скалъпените текстове. Взеха клещи, чук и тел и „ремонтираха“ по нашенски „швейцарския часовник“. И създадоха повече проблеми, отколкото решения, включително и там, където нямаше никакви проблеми.
Първо, оплескаха поправките за съдебната власт. Дали Конституционният съд ще прецени, че премахването на принципа за единно административно ръководство на съдебната власт е противокоституционно, предстои да видим. Но те дотам недогледаха видимите и с просто око въпроси, които поражда тази промяна и които следваше да се уредят с преходни разпоредби на конституционния закон, че забравиха да предвидят кой и как ще се разпорежда с бюджета на съдебната власт и какво става със заварените правоотношения.
Второ, оплескаха промените, свързани със служебното правителство. Една правилна идея – да се парламентаризира в известна степен служебното правителство, за да не бъде напълно безконтролно и да не се превръща в инструмент за пряко президентско управление, беше разписана калпаво. При дискусиите не чуваха посочваните още тогава проблеми, та се наложи сега, при първия случай, в който се приложиха новите норми, цялото общество да се чуди на недомислията. Да оставиш една конституционна процедура по съставянето на правителство с отворен край, без решение какво се случва, ако всички посочени в каталога от допустими кандидати за служебен министър-председател откажат, е груба некомпетентност. Това все пак не е гражданско-правна материя, която регулира едни елементарни и поради това - почти неизменни от библейски времена обществени отношения, в основата на които стои свободното договаряне. Тук става дума за въпрос от най-висш и най-сложен порядък – въпросът за властта, която е обект на системен и динамичен политически конфликт и непрекъснато променящо се съотношение на силите в обществено-държавната цялост. Затова изкуството на конституционните процедури е да бъдат гъвкави, но в същото време да оставят възможно по-малко въпросителни.
Оплескаха и третия въпрос, който се опитаха да уредят по нов начин – за непрекъсваемостта на парламентарното управление. Решиха, че като са предвидили, че пълномощията на действащото Народно събрание се прекратяват с полагането на клетвата на новоизбраните депутати, то са решили и кога възниква статусът на народния представител. Но не са – правопораждащият факт за придобиване на статуса на народен представител си остава изборът. Има и нарочно тълкувателно решение на Конституционния съд по този въпрос - РКС № 5 от 2001 г. по к.дело № 5 от 2001 г. Съдът приема, че "конституционната уредба разграничава два отделни момента. Първият момент е избирането на Народно събрание по смисъла на чл .64, ал. 1 от Конституцията. От този момент (датата на изборите) започва да тече четиригодишният срок, установен в същата норма. Втори, отделен момент е началото на упражняване на пълномощията на Народното събрание като колективен, структуриран орган, което започва с първото заседание." С други думи, клетвата обуславя не статуса, а встъпването в изпълнение на правомощията, които носи този статус. Затова депутатските възнаграждения се начисляват от датата на изборите, а не от датата на клетвата. И сега, заради това незнание или недоглеждане, ще има период от няколко седмици, в които данъкоплатците ще плащаме заплати и на действащите, и на новоизбраните народни представители. Някой ще каже – е, голяма работа. Голяма е, защото показва нагледно какво се случва, когато Конституцията се пипа с елементарни занаятчийски похвати.
Надявам се, че ако не друго, то сега поне става ясно защо лансираните от време на време (кой знае защо?!) идеи за Велико народно събрание, биха се превърнали в отваряне на „кутията на Пандора“. Конституционната самодейност, която доминира на партийния терен сега пипна само няколко текста в Конституцията и създаде камара от проблеми. Представяте ли си, ако със същия аршин влязат във ВНС? Подозирам, че толкова ще объркат всичко, че нищо чудно и до гражданска война да ни докарат, не дай, Боже! Въобще, не противоконституционствувателствувайте!