В магическата планина хората нямаха и нямат хабер що е революция, въстание, непокорство не знаеха що е, камо ли да им щукне в ума да променят реда на нещата, който си е такъв откакто свят светува. А каквото и да става, вече е станало поне веднъж. И всеки път едно и също: мине-не мине време, викат в околията първия човек на селото и му съобщават, че властта е сменена. Каква е тая власт и чия е, никой не се интересува, пък и не иска да знае – не му влиза в сметките. Виж, акцизните са друга работа, но и акцизните, колкото и начесто да ги сменят, все така редовно идват, както са идвали винаги. Влизат в къщите, вземат каквото вземат, наяждат се, удрят по някоя чаша, качват се на конете и си тръгват. Дойде ли време, пак се връщат.
Така светът се върти открай време, повтаря кръговете си, докато завърти и най-малкия, последния кръг. Той обаче не е кръгъл, а е най-обикновена дупка колкото големи нощви, където те турят и отново те замесват на кал под вечния чинар в края на селото.
Животът е нещо, което до безкрай повтаря едно и също, но винаги с други хора и в чуждо време, та малцина помнят и се вълнуват кое е било и как е било. И сега като преди идват и си отиват радости и беди – все така си отиват и забравят. Колко пъти се е чудил селянинът: защо е всичко това, остава ли нещо от човешките мъки на тоя свят? Какво остава? И къде остава? В паметта ли? Нали за да се запомни нещо, то трябва силно да е впечатлило хората я с голяма лошотия, я с голямо юначество или с беда някаква. Ама това са все редки неща. Вярно, пеят песни, но и песните, дето се помнят, и те са редки. Днешните люде не се косят за щяло и не щяло, не пеят вече както някога, а отвикнаха и да плачат. Помнят колкото им трябва за днеска – наводнения, големи зими помнят, огнени гръмотевици и градушки помнят и разказват – все редки неща. Безводието псуват, дъжда държат под око, а на сланата ги е яд.
На маната се радват единствено пчелите. Мед и катран не се смесват.
Мирът няма етнос!