В социалните мрежи на току-що станалия шампион на България за сезон 2025/2026 – Левски, бе разпространено емоционално писмо, написано от внуче до дядо му, който не е дочакал да види любимия си отбор шампион за 27-и път.
“Дядо, успяхме! Шампиони сме!
Току-що се прибрахме с татко от стадиона и веднага сядам да ти напиша тези редове.
Още не мога да повярвам, че това наистина се случи. Прав беше! Не съм изпитвал подобна еуфория досега. Видях всичко, за което ми разказваше, когато бях по-малък. Видях как хиляди хора крещят, плачат, прегръщат се и не искат да си тръгнат, сякаш се страхуват, че ако излязат от стадиона, магията ще свърши. Видях как изглежда щастието на цял един народ.
Знам колко много искаше да дочакаш точно този ден. И колко много искаше да го изживеем заедно.
Само че мина твърде много време.
Толкова много, че след няколко дни ще съм абитуриент. Можеш ли да си представиш? Цялото ми детство мина в чакане, в слушане на истории, в надежда, в разочарования и онова вечно „догодина“. Все ми казваше да чакам. Че един ден ще дойде и моят ред. Че „Левски“ може да те кара да страдаш дълго, но когато ти даде нещо, го помниш цял живот.
Е, днес разбрах какво си имал предвид.
Но знаеш ли кое е най-странното? Едва навих татко да дойде с мен.
Беше се заинатил от суеверие. Вика ми: „Не. Няма да си го причиня това втори път. Бях с дядо ти на онзи мач и знаеш какво стана. Ще го гледам вкъщи.“
Не знаех какво да му кажа. Все едно не говореше баща ми, а едно цяло поколение левскари, което твърде дълго се е страхувало да повярва истински, за да не го боли пак.
Дойде накрая, де. И сега, докато ти пиша, се е скрил в банята и си мисли, че не го чуваме как плаче.
Днес видях много мъже да плачат. Видях хора, които сигурно са чакали този момент по-дълго, отколкото аз съм живял. Видях хора, които вероятно също са загубили близки по пътя дотук. Видях лица, в които имаше едновременно щастие и болка. Все едно всеки празнуваше и за себе си, и за някой, който е трябвало да бъде до него.
Аз също празнувах и за теб.
Онзи ден прочетох статус за дядо с бастун, който е оставил последните си пари в магазина, само и само да го има „Левски“. Веднага разбрах, че говорят за теб. Помня колко ядосан беше татко тогава, че не си му казал, а е трябвало да научи от интернет. Помня, че тогава не те разбирах. Струваше ми се безразсъдно. Даже малко лудо.
Мисля, че вече разбирам.
Да си левскар не е да си до отбора само когато печели. Да си левскар е да се появиш, когато е най-трудно. Да боли и пак да останеш. Да поставиш общото над личното, защото знаеш, че ако всеки мисли само за себе си, накрая няма да остане нищо за пазене. И разбрах защо „Левски“ ще е вечен. Заради хората, които винаги ще са там. Да го пазят.
И да ти кажа нещо друго - беше прав и за г-н Сираков. Той наистина не се предаде. И се справи. А преди седмица представиха и нов човек, който ще помогне на клуба да построим нов стадион. Чуваш ли как звучи това? Нов стадион. Чак не е за вярване.
Както ти обичаше да казваш: И на нашата улица ще изгрее слънце!
Обаче за треньора не позна. Испанец ни изведе до титлата. Казва се Хулио Веласкес и е почти колкото татко - на 44 години. В началото ни се струваше странен. Ако трябва да съм честен, вкъщи отнесе доста ругатни. Но с времето нещо се промени. Може би в него, може би в нас. А може би и в това, че когато човек е честен в работата си, накрая хората го усещат. Днес целият стадион му скандираше името. Дори и татко.
Така че, дядо, бъди спокоен.
„Левски“ е жив и даже се е размечтал. Но по-важното е, че има много млади хора, които да го обичат така, както вие сте го обичали.
И е наш ред да го пазим! Само „Левски“! 💙”