Марлен Ларуел, директор и професор в Института за европейски, руски и евразийски изследвания към университета "Джордж Вашингтон". Неговият анализ е публикуван във „Форин афеърс“. Превод: БГНЕС
Докато руският президент Владимир Путин засилва войната си в Украйна, стабилността на неговия режим виси на косъм. Някои наблюдатели прогнозират, че руският президент може да бъде свален, а други дори се надяват на разпадане на страната. Това повдига въпроса: Може ли Русия да се разцепи?
Географското положение на Русия прави сплотеността трудно постижима. Разположена в 11 часови зони, тя е най-голямата държава в света по площ. Двадесет процента от населението ѝ не е етнически руско, а принадлежи към местни коренни народи. Докато Москва е обявена за третия най-проспериращ град в света според Индекса за просперитет на градовете на ООН-Хабитат (няколко седмици преди началото на войната през февруари), голяма част от сибирския субконтинент е бедна и рядко населена. В далечния север преобладават западащи промишлени градове с добивна промишленост. В Далечния изток жителите са икономически по-свързани с Китай, Япония и Южна Корея, отколкото с Москва и Санкт Петербург. Под ръководството на Путин властта е силно централизирана в Москва, а политическата и културната автономия на провинциите е намалена.
Някои западни наблюдатели не само спекулират с руския колапс, но и агитират за него, виждайки в него решение на международното поведение на Москва. Един разпад обаче няма да реши "руския проблем" на Запада. Всяко положително бъдеще за Русия и нейните съседи като Украйна, както и за останалия свят, ще изисква страната да преоткрие своя федерализъм отвътре, а не да се взриви.
Връзки, които невинаги свързват
Русия има дълга история на лидери, които използват смесица от моркови и тояги, за да запазят единството на отдалечените региони на страната. Царете са предоставили културна автономия на някои завладени народи, докато са наложили насилствена асимилация на други. Съветският режим следва същия сценарий, като понякога възхвалява националната идентичност, а понякога депортира и наказва народите, считани за неверни на съветския проект.
В Русия махалото също се люшка между централизацията и съпротивата срещу нея. През ХХ в. страната преживява само два периода на относителна децентрализация: при съветския премиер Никита Хрушчов между 1953 и 1964 г. и между перестройката и края на президентството на Борис Елцин - от 1985 до 1999 г.
След като Путин поема властта през 2000 г., той постепенно възстановява контрола на Москва върху руските региони и републики. Оттогава насам нарастващите социално-икономически различия между жителите на богатите градски центрове и провинциалните региони пораждат напрежение. Москва и околностите ѝ консумират повече от държавния бюджет. Сибирските региони, от друга страна, допринасят повече, отколкото получават обратно. Москва е натрупала твърде много власт, а отдалечените региони са загубили своята бюрократична и финансова автономия, което от своя страна е потиснало регионалното развитие. Дори в Краснодарския край, в южната част на Русия - район, който е много лоялен към Путин - местните лидери критикуват бюрократите от Москва, че налагат политики, които не са съобразени с реалностите на място.
Етническата карта на Русия добавя още един слой към тази сложност. 21-те автономни етнически републики в страната не представляват единно цяло. В някои региони етническите руснаци преобладават (понякога с огромно мнозинство; например те съставляват две трети от населението в сибирската република Бурятия на езерото Байкал), докато в други те са малко (около три процента в Дагестан, в южната част на Русия). Но с малки изключения - като например в индустриализирания Татарстан - всички те са изправени не само пред икономическите предизвикателства, които тормозят отдалечените провинции на Русия, но и пред културни трудности. В тези езиково разнообразни региони например нараства разочарованието от господството на руския език. Местни активисти призовават учебниците по история да спрат да отбелязват предполагаемото мирно интегриране на техните народи в Руската империя. В Арктическия регион лидерите на коренното население настояват да получат право на глас по отношение на начина, по който добивните фирми, като например петролните компании, експлоатират някогашната им земя.
Войната в Украйна може да засили призивите за по-голяма автономия от Москва. Военната мобилизация през септември предизвика ответна реакция в райони с голямо население от етнически малцинства, чиито наборни войници вече претърпяха голям брой жертви. Дори ръководителят на Чеченската република Рамзан Кадиров, който се представя като верен човек на Путин, спря мобилизацията в Чечения по-рано от лидерите в другите региони, като обяви, че неговата република вече е изпълнила квотата си. През септември съпругата на главния мюфтия на Дагестан направи подобна декларация.
По-дълбоките демографски промени също биха могли да засилят призивите за децентрализация. От 20-те руски региона с положителен прираст на населението в 19 от тях процентът на неетническите руснаци е сравнително висок. Това важи особено за Дагестан и Чечения в Северен Кавказ и Тува в Сибир. В Саха, най-северната република на Русия, регионалната столица Якутск е удвоила населението си за 30 години, благодарение на изселването на млади якути от селските райони към града, което превръща града в най-живописната градска сцена за коренната култура в Русия.
Въпреки че оплакванията им са реални, етническите малцинства в Русия не настояват за отделяне. Проучванията показват силен руски държавен патриотизъм в етническите републики. Може да се твърди, че ако започне процесът на независимост, това население ще се обедини за него. По-вероятно е обаче мнозинството да продължи да гледа на Русия като на своя родина и да се задоволи с предоставянето на по-голяма културна и политическа автономия.
Не се надявайте на разрив
Въпреки липсата на доказателства в подкрепа на разпадането, идващо от самата Русия, някои западни политици и наблюдатели се отнасят със задоволство към тази възможност. Комисията за сигурност и сътрудничество в Европа, правителствена организация, известна още като Хелзинкската комисия на САЩ, сред чиито членове има сенатори, представители на Конгреса и изпълнителната власт, обяви деколонизацията на Русия за "морален и стратегически императив". През май журналистът, борещ се срещу клептокрацията, Кейси Мишел изложи подобен аргумент в The Atlantic: "Западът трябва да завърши проекта, започнал през 1991 г. Той трябва да се стреми към пълно деколонизиране на Русия." Сергей Сумленни, който пише за пронатовския мозъчен тръст Център за анализ на европейската политика, поставя въпроса по следния начин: "Колапсът на Русия? Добра новина за всички."
Подобни мнения се чуват и от Полша и Украйна. Носителят на Нобелова награда и бивш полски президент Лех Валенса се застъпи за отцепването на "60-те народа, които бяха колонизирани от Русия", така че Русия да се сведе до държава с население от около 50 милиона души (за разлика от 140-милионната). Лигата на свободните нации, както и Форумът на свободните народи на Русия, организираха срещи в Централна Европа и призоваха за "освобождаване на затворените нации" - формулировка, която се връща към царския период, когато дисидентите осмиваха Русия като "затвор за нации", и към спонсорирания от ЦРУ Антиболшевишки блок на нациите по време на Студената война.
Изгнаниците от етническите малцинства в Русия и руските опозиционери съставляват по-голямата част от лицата, участвали в тези конгреси. Събралият се през юли в Прага Форум на свободните народи на Русия например публикува "Декларация за деколонизация на Русия", придружена от карта на разчленена Русия с около 30 нови републики.
Но западните политици не бива да попадат в капана на смесването на радикалните изявления на политическите изгнаници с възгледите на руските граждани, които са много по-нюансирани. Също така би било погрешно да се предположи, че овластените малцинства автоматично ще помогнат за създаването на Русия, която е в по-голям синхрон със западните норми. Етническите малцинства не са по-склонни към демокрация, права на човека, добро управление и прозападен либерализъм от руското етническо мнозинство.
Основното културно разделение в Русия не е между етническите руснаци и малцинствата, а между големите градски райони и останалата част от страната: индустриално изостанали региони, селски провинции и етнически републики. През последното десетилетие в големите градове на Русия се наблюдават нарастващи признаци на ангажираност на гражданското общество и плурализъм на местно ниво - дори ако тази тенденция е потискана, особено след избухването на войната в Украйна. За разлика от тях жителите на селските райони и малцинствата са по-консервативни по отношение на културните обичаи и в по-голяма степен подкрепят авторитарния и "бащински" режим. Мюсюлманските малцинства са по-склонни да се противопоставят на правото на аборт, на либералните закони за разводите, на равенството на работното място и на правата на ЛГБТК. Те също така са по-склонни да осъждат НАТО и Съединените щати за тяхната политика в Близкия изток.
Призоваването към разпадане на Русия е погрешна стратегия, основана на непознаване на това, което свързва руското общество в цялото му многообразие. Още по-важно е, че подобна стратегия не отчита факта, че разпадането на Русия би било пагубно за международната сигурност. Разпадът би предизвикал няколко граждански войни. Новите държавици ще се борят помежду си за граници и икономически активи. Московският елит, който контролира огромен ядрен арсенал, би реагирал с насилие на всеки сепаратизъм. Службите за сигурност и правоприлагащите органи ще смажат всички опити за демократизация, ако това означава да се повтори разпадането на Съветския съюз. Въпреки че деколонизацията звучи като освобождение, на практика тя вероятно ще тласне цяла Русия и регионите на етническите малцинства още по-назад.
Със сигурност разпадането на Русия е малко вероятно. След катастрофалната война на Путин обаче режимът все пак ще бъде изправен пред нарастващ натиск за децентрализация. Най-добрият резултат би бил местното самоуправление - записано в руската конституция, но премахнато от Путин - да стане реалност. Тази рефедерализация на Русия би била възможна само ако е придружена от национална равносметка за наследството на руския колониализъм. Тази преоценка би била важна както за етническите руснаци, така и за малцинствата. Но както и в САЩ и Европа, тази обществена трансформация ще отнеме десетилетия. Струва си обаче да се стремим към нея. Само Русия, която се децентрализира в политическо и културно отношение, може да се реформира отвътре навън.