В Атина воюват срещу македонистите, а София призна езика, нацията и историята им

Анализ на Велизар Енчев за "Гласове"

Вчера милион и половина гърци протестираха срещу намерението на правителството да последва българския пример и капитулира пред македонизма на Скопие. Гърците са бесни на Ципрас заради готовността му да преглътне ново име на Бившата югославска република Македония, съдържащо свещената за тях дума „Македония“. Атина с основание се страхува, че без промяна на македонската конституция, Гърция ще е потърпевша от македонизма. И са прави! В член 49 на македонската конституция четем следното на югозападния български диалект:

"Републиката се грижи за положбата и правата на припадниците на македонскиот народ во соседните земји и за иселениците од Македонија, го помага нивниот културен развој и ги унапредува врските со нив. Републиката се грижи за културните, економските и социјалните права на граѓаните на Републиката во странство".

Макар да не назовава съседни страни, член 49 визира България и Гърция, защото само в тези две балкански държави не се признава македонско малцинство. Чисто юридически, член 49 императивно налага на македонските власти не само да се месят във вътрешните работи на България и Гърция, но и да интернационализират македонския въпрос.

Дали елините имат право да претендират за това географско понятие и го приватизират во веки веков, това е отделен въпрос. Но факт е, че те последователно отстояват тази спорна теза, без да се съобразяват с планината от етнически, езикови, демографски и църковни аргументи на българската страна. И понеже победителите пишат историята, а Гърция победи и в Междусъюзническата (1913), и в Първата световна (1918) и във Втората световна (1945), и в Студената война, тя се възприема като законен наследник и пожизнен собственик на името „Македония“.

За разлика от гърците, ние с охота признахме и сърбизирания югозападен български диалект, и измислената им история, изцяло стъпила на българското средновековно и възрожденско историческо наследство. Защото Брюксел искал това от София, а ние не можем да разочароваме евроатлантическите си партньори…

Свещена простота! Нито ЕС, нито НАТО императивно са поставяли този въпрос пред София в последните 28 години. Просто от нас се искаше да нормализираме отношенията с Република Македония, за да й позволим да влезе в западната орбита, а не в руската сфера на влияние. А след отказа на Сърбия да членува в НАТО и временната й ориентация към Русия, македонското членство в пакта стана особено актуално. Но за тази цел първо трябва да падне българското и гръцкото вето над Скопие.

Ние отстъпихме без бой, докато гърците, следвайки правилото първо да казват „ОХИ“ (НЕ), след което да се пазарят, за да кажат ДА, избраха пътя на политическата търговия. И нищо чудно да успеят.

Мнозина у нас са готови да загърбят езиковия спор с Македония и даже пледират за съществуване на отделен от българския македонски език. Корените на т.нар. езиков проблем в българо-македонските отношения са заровени в 1999 г. Тогава двете страни подписаха Декларация за добросъседство и сътрудничество, с която България призна македонския език като официален. Вместо да се възползваме от уникалната по това време ситуация в Скопие, където премиер бе българофилът Любчо Георгиевски, а вицепремиер - непоколебимата българка Доста Димовска, ние задоволихме искането на скопската опозиция за подписване на документи на македонски език. Това бе сторено с оправданието, че така трасираме пътя си към Европейския съюз.

Робувайки на евроилюзии, през 1999-та така си постлахме в отношенията с Македония, че днес сме в примката на македонистите, които при всяка наша реакция на антибългарските им претенции самоуверено ни заявяват: България вече призна македонския език, значи признавате и македонската нация, а с нея и македонската история!

И са прави. Признаване на език води до признаване на национална идентичност, а с нея и на историята, без значение дали е истинска или измислена.

След изборите през 2017 г. в Скопие задухаха нови ветрове. Правителството на социалдемократите и албанските партии на два пъти ни изпрати дипломатически сигнали, които трябваше да ни убедят в добронамереността на новия македонския премиер. Първо Зоран Заев обяви, че ще направи революционна крачка, като прекрати сатанизирането на българското военно присъствие във Вардарска Македония през Втората световна война. По-точно – в словосъчетанието „бугарски фашистички окупатори“, изписано на стотици паметници в републиката, ще се премахне думичката „бугарски“.

Вторият сигнал дойде от Македонската православна църква (МПЦ), която в официално писмо до Светия Синод на Българската православна църква (БПЦ) изненадващо поиска да премине в диоцеза на БПЦ, която да стане църква-майка на МПЦ.

Нека сложим ръка на сърцето и признаем – това наистина бяха революционни стъпки, абсолютно немислими само преди година и половина, когато на власт в Скопие бе правителството на ВМРО-ДПМНЕ, оглавявано от Никола Груевски. Но тези две действия на светската и църковната власт, изцяло дирижирани от премиера Заев, крият подводни камъни, видими и с просто око, ако обаче се познава същността на македонизма.

Абсурдно е да се изтръгва антибългарското жило на македонизма. Защото самият македонизъм е 100 процента антибългаризъм, роден в трудовете на сръбските политици от 19 век Илия Гарашанин и Стоян Новакович, прероден в лабораторията на Коминтерна (1934) и наложен от югославския комунист Йосип Броз Тито (1944).

Македонизмът на сръбските монархисти и комунисти се побира в едно императивно изречение, което гласи: Ако не можем да сърбизираме и югославизираме македонските българи, ще ги отродим от България, като ги обявим за македонци!

След 1944 г., когато Царство България е победена държава, а комунистическа Югославия е страна-победител във Втората световна война, македонизирането на българите в Повардарието става с реки от кръв, в които мъченически гинат над 30 000 българи, а репресираните в концлагери и затвори са над 200 000.

Тези жертви на сръбските комунисти и скопските екзекутори не могат да бъдат забравени. И ако Зоран Заев ще ревизира този срамен период от неговата история, той трябва да признае престъпленията на своите предшественици (Социалдемократическият съюз на Македония е наследник на Съюза на македонските комунисти) и окаже дължимата почит на жертвите, вкл. и изплащане на обезщетения на семействата им. Говоря за обезщетения (репарации), каквито Народна република България плащаше на Гърция и Югославия две десетилетия след 9 септември 1944-а.

Що се отнася до признаването на Македонската православна църква от Светия Синод, тук проблемът е първо църковен и след това светски. Писмото до БПЦ, подписано от архиепископ Стефан, е наистина исторически документ, защото за първи път македонските отци приемат Българската патриаршия за своя църква-майка.

На 27 ноември т.г., денят на злочестия за България Ньойски договор (1919), когато Царство България преживя втора национална катастрофа и изгуби както Вардарска и Егейска Македония, така и Западните покрайнини, Св. Синод единодушно пое „ангажимента да окаже пълно съдействие, като ходатайства и се застъпва пред Поместните православни църкви, предприемайки всичко необходимо за установяването на канонически статут на МПЦ“. В изпълнение на този ангажимент Светият Синод определи Синодална архиерейска комисия за преговори с МПЦ и останалите Поместни православни църкви за установяването на канонически статут на МПЦ.

Какво се крие зад това витиевато решение на Светия Синод? Всъщност църковните ни отци не признаваха автокефалността на МПЦ, но поеха ангажимента да работят за тази кауза, влизайки в преговори с Вселенския патриарх и всички останали православни църкви. Тук църковните дипломати са си казали тежката дума, която можем да разчетем така: Ние желаем и сме готови да признаем, че сме майка на МПЦ, но първо искаме да убедим в тази справедлива кауза другите църкви.

Ако следваме църковното право и уважаваме историческото наследство на Охридската архиепископия и Възрожденската Българска екзархия, изходът е един, като е изцяло в ръцете на патриарх Неофит и на никой друг – българският патриарх да даде статут на митрополии на всички епархии в Македония и така легално ги приобщи към БПЦ. Това се отнася за следните епархии: Скопска, Тетовско-Гостиварска, Кумановско-Осоговска, Дебърско-Кичевска, Преспанско-Пелагонийска, Струмишка, Брегалнишка, Повардарска и четири задгранични епархии. Така легално ще се преодолее църковната блокада на Белград, Москва и Атина и БПЦ наистина ще стане майка на православните християни в Република Македония.

Не омаловажавам усилията на Зоран Заев да гради мостове с България, но тези мостове трябва да са на здрави основи. Но след като той обеща на гърците, че ще ликвидира антиквизацията на историята, зачената от Никола Груевски и комично търсеща античните корени на населението, той трябва да ревизира и присвояващите българската история учебници по история и литература и премахне осеялите цялата страна паметници. И не само паметниците от „антифашистичката борба“, но и каменните статуи на български царе и просветители.

За да задоволи гръцката страна, специално създадената комисия към Министерството на културата е взела решение за отстраняване на паметниците "Александър Македонски", "Филип Македонски" и "Порта Македония". Проектът "Скопие 2014" стартира през 2009 г. и бутафорно промени центъра на македонската столица. Само скулптурата на Александър Македонски, висока 13 метра, струва над 10 млн. евро. Около нея има десетки други паметници - като се започне от Майка Тереза и се стигне до… цар Самуил, Гоце Делчев, Яне Сандански, Братя Миладинови и десетки български възрожденци и революционери.

Тези дни Заев обеща да смени името на скопското летище „Александър Македонски“ и на магистралата към Гърция със същото име. На България обаче нищо не обеща. И защо да обещава, след като Бойко Борисов вдигна бялото знаме преди да преговаряме.

Гърците не страдат от „българския синдром“. Те искат и промяна на македонската конституция, и ревизия на учебниците по история, и смяна на държавното име и националния флаг на Македония, на който грее гръцката Звезда на Вергина.

За България ще е исторически провал, ако Скопие задоволи искането на Атина за заличаване на антиквизацията, а се остави непокътнат антибългарският македонизъм и само се редактира конструкцията „бугарски фашистички окупатори“ .

Ако Зоран Заев е искрен в своите усилия да ревизира македонизма, той трябва да посегне и на сътворения в Белград македонски език, признавайки, че той е диалект на българския. И да изтегли от употреба абсурдния „Бугарско-македонски речник“. Да не забрави и академичната „Историja на македонскиот народ“, по която учат поколения ученици и студенти в Скопие, в която македонската история до 1944-а е изцяло българска. Тези две книги са фундаментът на македонизма, духовно осакатил стотици хиляди в Титова Югославия и посял семената на омразата и взаимното недоверие между българите от двете страни на границата. Той обаче нито е обещал да направи това, нито комисията от български и скопски историци ще ревизира македонизма. Защото българската страна тихо капитулира пред македонизма.

По нареждане на премиера, съветван от военния министър, нашето МВнР си затвори очите за подводните камъни в българо-македонските преговори и допусна фатални отстъпки заради виртуалното евроатлантическо бъдеще на Македония. За първи път македонизмът е на колене. Но робувайки на евроатлантическите илюзии и на слугинските си комплекси, ние повторихме грешки от миналия век, когато бяхме обладани от коминтерновски илюзии.

Гърците не направиха тази грешка, защото никога и на никого не са робували – нито на национални комплекси, нито на Нацистка Германия през Втората световна война, нито на НАТО и ЕС след края на Студената война. Те фанатично воюват за своите интереси, дори когато нямат никакви исторически основания, докато българите с лекота жертват интересите си, даже когато историята е изцяло на тяхна страна.