За какво ни говорят кандидатстудентските "бисери"

Има няколко момента в годината, когато обществото се сеща или журналистите му припомнят за българското образование. Те са свързани главно с входа за всяка следващата степен на образованието – дали детето ще започне да учи в добро училище, дали ще продължи в още по-добро в гимназията и накрая дали ще успее да прескочи прага на желаното висше училище, което по презумпция би трябвало да му осигури по-добър старт в живота. Такава беше десетилетната традиция, която обаче като много други неща в България вече не е същата, коментира  доц. д-р Искра Баева от Историческия факултет към СУ „Св. Св. Климент Охридски”.
Не че много младежи не полагат усилия да направят следващата образователна стъпка. Но и прагът става все по-нисък, и предлагането по-голямо, докато привлекателността на образованието като шанс за социално издигане намалява. Защото виждаме как най-популярните и най-богатите в България съвсем не са сред най-образованите. А най-често са сред онези, за които образованието не е нито особена ценност, нито необходимост.
Променената ценностна система започва да личи и в кандидатстудентските кампании. Сред морето от писмени работи както винаги има много отлични, но това не винаги означава, че точно тези студенти ще дойдат при нас, или че след като се изучат, ще останат в България. Най-често срещаните са средните и онези, които всеки път ни поставят пред дилемата – 2 или 3. Нейният смисъл е следният: да подкрепим ли минималното усилие и да се мъчим после 4 години, или да покажем, че влизането в университета изисква повече усилия, но да останем с твърде малко студенти.
Къде в тази система е мястото на „бисерите”? Винаги съм смятала, че те изразяват съвременното народно творчество. В тях често прозвучава онова, което хората си говорят вкъщи и по улиците за държавата, управляващите я, миналото й. Разбира се, преминало през разваления телефон на мълвата. А забавното в „бисерите” е онова, което много хора, но от приличие не казват.
Този път обаче ми направи впечатление една разработка, в която изобщо не ставаше дума за историческите събития. Момичето очевидно не се беше готвило, защото темата за Симеон Велики е една от любимите на всички кандидатстуденти. Вместо исторически знания кандидатстудентската беше представила своя мироглед: „Имам чудесен изказ, пиша грамотно и умея да защитавам всяка теза, която пожелая, така че да убедя всекиго, че е праведна. Не смятам, че има професия, която да приляга повече на характера ми от тази на адвокат. За съжаление, в България малко кандидатстудентски изпити са изградени така, че да оценяват качества. Изградени са така, че да оценяват усилията. Не бива никой свободен човек да действа според нечии нареждания. Ако следваме логиката, е нормално държавата да обслужва нашите потребности и нужди, а не – ние нейните”.
Мисля, че този кратък текст е еманация на вижданията на немалко българи: ние сме умни и прекрасни, но вместо да ни оценят като такива, ни карат да полагаме усилия, сиреч да учим, да работим; виновна е и държавата, която вместо да обслужва нашите потребности, ни нарежда какво да правим.
Струва ми се, че убеждението, че всички са ни длъжни, а ние само трябва да се ползваме от облагите, обяснява много неща. От рода на това защо сме вечно недоволни, най-бедни и най-нещастни.

Кандидатстудентско лято 2012 г. „Политически възход на българската държава при цар Симеон” - Бисери
Опитите за утопична мечта на Симеон се увеличавали всеки път, когато той все повече се доближавал до изпълнението на своето желание.
Управлението на Симеон оставило траен спомен сред българските историографи.
Константин VІІ се бракувал с първата дъщеря на Симеон.
Границите между двете държави били на 20 километра.
Симеон е коронясан, но впоследствие това действие е подложено на дискусия – повечето твърдят, че било за задоволяване на честолюбието, а по-малкото, че не оказало въздействие върху Византия.
В стремежа си да изравни България с постиженията на Византия, българският владетел надценява силите на български народ и го довежда до изтощение.
Иван Божилов смята, че българският народ не е достигнал все още идейното ниво на своя владетел, затова българската държава упада при следващите владетели.
Друг син на Борис се завръща в родното си място и застава начело на нацията.
Византия признава църковната дейност на страната.
Симеон не е поддръжник на военните решения на проблемите, но когато има друг избор, става велик началник.
Границите на България при Симеон достигат неочаквани предели, политиката ни е силно развита, явяваме се като силна политическа сила на Балканите.
Авторитетът на държавата не знае граници.
Векът е наречен златен по няколко причини. Първо, за Симеон се смята, че пише със „златно” перо, чете „златни” книги, произнася „златни” слова, написал е „Златоструй”.
Симеоновото семе завинаги остава в историята.
Освен териториално разширение Симеон прави и книжовно.
За да бъде запомнен, Симеон оставя многобройни надписи.
Още в началото на своето управление той се отдава на празен живот.
Симеон се оказва безсилен да образува съпротива и се затваря в Дръстър.
Впоследствие Симеон умира, с което се слага край на българската държава.
Симеон смята да омъжи една от дъщерите си и така да оглави регентството, а оттам до същинската власт има само една крачка.
Симеон е обучен с византийско мислене, което му дава допълнителен тактически превес над Византия.
Но ритуалът за коронясване на цар се оказва фалшифициран от страна на ромеите, което оставя Симеон княз.
Промяната в българската политика разтревожила Византия, което породило решението тържището (пазарът) да бъде преместено от Солун и така Проливите за България били затворени.
През времето, което Симеон управлявал, постигнал толкова неща, които трудно се постигат от няколко поколения царе.
Симеон не успял да изпълни една от мечтите си, а именно – да бъде обявен за ромей.
Многото изтощителни войни изяли повечето хранителни ресурси, защото една войска трябва да бъде сита, за да бъде ефективна.
Най-сетне при скандални обстоятелства благородничката Зоя родила син.
За съвременна България Симеонова България е утопия, защото в ХХІ в. България на три морета е нещо невъзможно.
Това до някаква степен накърнявало българите, защото вече били утвърдени търговци в Цариград и смяната на тържището не им влияело добре.
Борис І предал трона си, за да може да си отдъхне на старини.
Почва развитието на книжнината в България, така че народът да стане грамотен, понеже колкото и силен да е един народ, ако е прост, може да загине.
Симеон не бил глупав и знаел, че трябва да се подготви няколко години, за да превземе Цариград. За съжаление обаче, изведнъж получава удар и умира. След като научават новината за смъртта на Симеон, България се превръща в апетитна хапка за държавите, които са се бояли от този владетел.
България, макар и политически добре развита, остава уморена от изтощителните и много битки.
Владетелят прекарва по-голямата част от времето си в лов и гуляи, като така се стреми да обърне народът отново в езичество.
Процесът за формиране на българската народност започва да се разгръща в едър мащаб.
В едни свои преговори той съобщава, че преговорите вървят много трудно и сравнява възвръщането на териториите от Симеон с вземането на ухо от устата на лъв.
В средновековието не съществували оръжия за масово унищожение. Битките се решавали от копията и стрелите, но най-често – в ръкопашен бой.
Това е поредната загуба на империята от царя. За тях било голям срам, а за българите поредната стъпка нагоре във външнополитическия живот на България.
Сърбия също пада първоначално в ръцете на българските владетели, но после постепенно се връща.
Държавата ни е изцяло балкански хегемон.
В лицето на Симеон България намира човек, изкачил я до световни висоти. Владетел достоен и мъдър, управляващ с желязна ръка.
Първоначално ромеите имат превес, но са разбити.
Възпитан в духа на старата вяра, Владимир Расате става изразител на езикови тежнения и прави езикова реакция.
Официално била узаконена смяната на престола със Симеон.
Успешната политика на княз Борис дава мощен тласък за осъществяване на събитията по времето на цар Симеон.
След направения избор на наследник, княз Борис решава да предаде държавата в ръцете на другия си син.
Симеон има възможността да се обучава в Константинопол, където изучава куп науки.
Византийските извори отбелязват, че поради продължителните и изтощителни борби, които води Симеон по времето на управлението си, много българи не издържат на напрежението.
През 893 г. Симеон е избран за предводител на България. За да отпразнува това по някакъв официален начин, той премества и столицата в Преслав.
Политиката му обаче, колкото и успешна да е за времето си, се води от агресивност, която неизбежно изтощават народа.
За един велик владетел, какъвто безспорно е Симеон, големите цели са афинитет, но да мечтае да превърне България в империя с център Константинопол, едва ли не да възстанови античната Римска империя в славянски вариант, е прекалено. Това е прекалено голямо очакване и непосилна задача, която очаква народа. Все пак и те са хора, нуждаещи се от почивка.
А Симеон съвсем не бил случаен.
Разминаването в церемонията навява на мисълта, че едва ли Симеон получава титлата император, а по-скоро – цар.
Цар Симеон няма намерение да променя политическото устройство на империята, а просто българският престол да получи международен авторитет.
Отзвукът от битката е чут в целия средновековен свят 50 години по-късно.
Ненадейно дъщерята на цар Симеон умира, което той приема като знак божи и спира битката за престола.
Със смъртта на Симеон Византия получила голямо облекчение.
Свикването на събора е не толкова с цел вземане на решенията чрез висшегласие, а израз на волята на владетеля чрез управляващия орган.
Византийците вярват, че Симеон ще се превърне в сателит на византийското господство.
Цар Симеон е ръководител на културната обнова.
Той учи в Магнаурската школа, където изучава всички преподавани материи и има допир до учениците на Кирил и Методий.