В очакване на Годо... В очакване на президентска партия... Варварите няма да дойдат...

Така започва разтърсващото стихотворение на Константинос Кавафис „В очакване на варварите“... Няма оживление в римския сенат - така или иначе варварите ще създават законите. Известните оратори също ги няма наоколо. Така е... Варварите се отегчават от сложни красноречия.

В Елада наричали варварски всички общества, които не са от самата нея и срещу онези, които не говорят гръцки. (Е, през цялата история, ако си бил "другият", винаги си бил смятан за див, примитивен...).

В Древен Рим римляните са използвали термина срещу неримски общества като германци, келти, гали, иберийци, траки, илирийци, бербери и сармати, които нахлуват в Римската империя, възползвайки се от нейното отслабване, и основават на нейна територия независими държави (кралства).

Краят на стихотворението на К. Кавафис е ироничен:

Защо улиците и площадите се опразват толкова бързо?

Защо всички се прибират разсеяно?

Защото е тъмно, варварите не са пристигнали.

И според пратениците, които се връщат от границата,

няма вече варвари.

Те бяха един вид решение на нашите проблеми.

Заключително многоточие. Какво ще правим сега без варвари?

В това известно стихотворение К. Кавафис спекулира с понятието пристигане (Най-добре този мотив е разработен от Самуел Бекет в пиесата му „В очакване на Годо). Пристигане, което никога не се случва. В последните си години Рим винаги се е опитвал да поддържа политическата и социалната си система жива със страха, че "варварите ще дойдат и ще ни унищожат"... Понякога германците са смятали за варвари всички извън тях... Така те избягвали да се примирят с варварството в себе си. Варварите никога не пристигат в едно спряно време, през което управляващите се стремят да наложат властта си до абсурд. Дават си привилегията на арогантно чакане, на сигурността на превъзходството си над т. нар. от тях нецивилизован свят. Чакането на варварите е признание за собственото им варварство. И тук се забелязва човешкия парадокс, който показва, че сме незащитени, оставени на милостта на идеологическите и пр. елементи. От този ракурс желанието за изграждане на по-справедливо общество е просто наратив за дистопични отклонения; желание, което никога не е било напълно имплементирано и често угасвало. И властта е тази, която решава на какво да се придава смисъл, какво да се помни и празнува, но и какво да се забравя. Или забравата като пристигане…

Някога Албер Камю нарече Сизиф божи пролетарий, безпомощен и разбунтуван. Сизиф е герой от старогръцката митология. Боговете го наказват да бута тежка скала към върха на планината, но малко преди да го стигне, камъкът се сгромолясва обратно и мъченикът отново и отново започва непосилния си труд. Така до безкрайност… Явно още в онези времена боговете са били наясно, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.

Всеки пореден избор – парламентарен или местен - отива в архива на нашата съдба и за сетен път става ясно, че окончателно сме се превърнали в пролетарии на политиците. Повече от три десетилетия търчим от урна на урна с надеждата нещо да се промени, а „произведем” ли поредните управници, пак ставаме безпомощни (не обаче „разбунтувани”) свидетели на все същата корупция, същото управленско бездарие, безнаказаност и като следствие – продажност, беззаконие, шуробаджанащина, бедност, безработица и безизходност.

Трагедията на Сизиф е нарицателна. Тя ни дава другата представа за вечността – възмездието заради греха. Но Сизиф е наказан от боговете, докато ние се самонаказваме, което погледнато отстрани спокойно може да се окачестви като някакъв особен вид мазохизъм. Дали пък заради примирението си не смятаме, че съдбата ни е предопределила да ни управляват хора нито по-умни, нито по-подготвени, а най-малко по – почтени от нас?

Нашият труд е сизифовски, но мъчението ни не е сизифовско. Сизиф няма надежда, че ще успее. Знае, че ще бута своя камък во веки веков. Ние живеем винаги с надежди, че най-после ще настъпи имагинерната промяна. Но се оказва, че надеждата не умира последна. Тя убива човека и продължава да живее самостоятелно.

Тикаме непосилния житейски камък към парламента, президентството, областта, общината, кметството и тъкмо изкачим поредния мандат, пак се сриваме на изходното положение – в подножието на следващите избори. И т.н., и т.н... (Да ме прости патриарха Вазов за перифразата, но започва да ми звучи „...от урна на урна и от век на век”!).

Американският президент А. Линкълн беше казал: „Ако само веднъж излъжете своите съграждани, никога няма да си върнете тяхното доверие и почитание. Можете да мамите всички хора известно време, можете дори да мамите някои хора през цялото време, но не можете да мамите всички хора винаги”.

Оказа се обаче, че ние се лъжем лесно. Достатъчно е само да обещаят (и то не съвсем убедително), че ще ни управляват в името на общото благополучие, на сигурността, реда и съзиданието. Чуйте само как механично отговарят на въпросите ни – по форма и стилистика тези отговори са като готови рецепти. И толкова.

А Сизиф няма и време да слуша отговори и да търси отговорност. Пък и никой няма да му ги даде – неговата работа е да си бута камъка нагоре (какво всъщност бута, кого тика и що за камък търкаля, е вече друг въпрос). Друг въпрос е и защо нашенецът, като се освободи от тая тегоба – камъка и като стане политик, на мига се превръща в героя на гениалния Христо Смирненски от „Приказка за стълбата”.

Не е проблем всеки да обича и гордее с детето си, да изпитва законна национална гордост и самочувствие, но и същевременно е необходимо да култивира в себе си толерантност и откритост към хората с различно мнение, говорещи на други езици и изповядващи друга вяра.

Президентът ни няма откъде да идва и накъде да отива. Той е тук.

Варварите няма да дойдат…

ЕСТАРАГОН. Е, тръгваме ли?

ВЛАДИМИР. Вдигни си панталона.

ЕСТАРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР. ВДИГ- НИ си панталона.

ЕСТАРАГОН. Вярно.

Вдига си панталона.

ВЛАДИМИР. Е, тръгваме ли?

ЕСТАРАГОН. Да вървим.

Не се помръдват.

Завеса