Социализмът е по-доброто бъдеще за човечеството?

1. Какво представлява марксисткият мироглед – „наивен исторически материализъм“ или обективно обоснован подход?

Мироглед – каква позабравена дума, която притежава огромно вътрешно съдържание и високо напрежение! Даже нещо повече, в съвременния свят се приема – едва ли не! – че при „края на историята“ всички хора притежават еднотипен, копиран под индиго мироглед.

Ако се върнем мисловно повече от век и половина назад, тогавашните учени (към които се присъедини и Маркс) откриха нещо съществено и отличително. Сравниха, колкото и да е банален днес този известен пример, поведението на пчелата и човека. Именно тогава бе доказано, че „мисленето“ и дейността на пчелата се определят еднозначно от „биологическата“ програма, кодирана в нея, но мисленето и дейността на човека се програмират не биологически, а социално, т.е. чрез системата на обществено-икономическите отношения. По-нататък, изследователите още тогава прогнозираха (а по-късните изследвания потвърдиха техните тези) че независимо от еднаквостта на кода на всяка пчела, в пчелното семейство съществува изключително сложна и гъвкава система за разпределение на функциите между пчелите-работнички за изпълнението на различни задачи (на основат на три определящи фактора: възрастта на пчелите, състоянието на семейството и нивото на медосбора в природата). Маркс, на свой ред, изследвайки „природата“ на капиталистическата обществено-икономическа система, доказа че (отново: независимо от еднаквостта на кода на всеки раждащ се „човек-пчела“), в общественото „семейство“ съществува подобна сложна и гъвкава система за разпределение на социалните функции между „хората-пчели“ при изпълнението на различни икономически дейности, които се основават на отношенията им към собствеността върху средствата за производство (и от тук – на класата на „капиталистите-търтеи“ и класата на „наемните пчели-работнички“). Това негово доказателство обърна наопаки с хастара тогавашните представи за капиталистическата система като постигнато съвършенство на структурата на обществото, казано по моден начин, като „краят на историята“.

Нещо повече, доказателството че мирогледът на всеки човек, неговата „воля и представа“ не са слепи и ирационални (както твърдеше преди него Артур Шопенхауер), а са мотивирани от диференциалното положение на човек в обществото (обусловено от собствеността върху средствата за производство), е личен принос на Маркс, негова огромна стъпка напред в социологията и икономиката, поне толкова голяма, както първата стъпка на Нийл Армстронг върху Луната.

И не само това! Дарвин развива идеите си, които залягат в основата на съвременната еволюционна теория (да, и пчелите се променят еволюционно, както и всеки биологичен вид), Маркс също подготвя почвата за промяна, изграждайки основите на теорията за еволюцията на обществото и икономиката – от човекът като „стока“ (работна сила, която се продава) към човек в „царството на свободата“, и от икономика на база печалба към икономика на база обективни нужди.

Обобщено казано, марксизмът твърди че развитието има социален (в много случаи – антибиологически тип) и еволюционен характер, антимарксизмът означава биологизъм и скованост (поредният „край на историята“).

Да се върнем към казуса за мирогледа, марксистите приемат че той се определя от мрежата от обществени отношения, в които е поставен човек. Той или ги приема и работи в полза на капитала (ако е от класата на собствениците), или приема че е конкурираща се с други милиони хора стока (работната му сила е единствената негова „продаваема“ собственост). Ако се опита „свободният дух“ да се абстрахира от обществено-икономическите отношения, както например сторва Гордън Комсток в знаменития роман на Джордж Оруел, обявявайки „война на парите“, провалът е бърз, кошмарен и поразителен.

Мирогледът, завещан от Маркс, не е просто „фотография“ на миналото и тогавашните обществени отношения, но и метод за обясняване на много от настоящето, а също и философия за промяна в желана посока на бъдещето.

2. Какви са новите реалности на съвременния свят – отношенията човек-човек, индивид-общество, човек-природа, материално-виртуално, аналогово-дигитално?

На такъв сложен въпрос може да се отговори само простичко. За по-подробен и по-скучен отговор би било необходима хартия, произведена чрез изсичането на цяла гора.

Нека надникнем зад количествените измерения на промяната само след 1990 г. до ден днешен. От една страна, съществено е нараснало народонаселението на света – от 1 650 000 души на 7 845 000 души – това са почти 5 пъти повече хора на малката синя планета Земя. От друга страна, още по-динамично се развива световната икономика – над 8 пъти повече за същия период, измерено на човек от населението (над 10 пъти за България). Само за четиридесет години, от 1980 г. насам, глобалният БВП на глава от населението в реалния паритет на покупателната способност се е удвоил. И като последица, глобализацията и вътрешният икономически растеж доведоха до силно възстановяване в развиващите се страни и извадиха над един милиард души от бедността, особено базирайки се върху показателя екзистенц-минимум – нивото на доходите от 5,5 долара на човек на ден (по паритет на покупателната способност). Тази икономическа диагноза е не само благодарение на „капитализма“, но и на научно-техническия прогрес, който е относително независим от характера на обществено-икономическата система. Айнщайн не е продукт на Форд. От трета страна, нарастването на световното население и още по-динамичното развитие на икономиките се осъществяваше и осъществява предимно чрез екстензивно експлоатиране на природата, като използваните природни ресурси се начисляват като разходи за производството, а самото производство е насочено към печалба (тя е „сметката“ на капиталиста). Но и природата отговаря на това брутално въздействие (по израза на Маркс и природата „работи“) не само чрез пряко засегнатата в отделните процеси своя част от Земята (системно намаляваща!), но и чрез косвени последици, т.е. също като система. Налице са глобално затопляне, глобално опустиняване и глобално обоклучаване на природната система.

По същото време, вписвайки се в тематиката, която ни интересува, е настъпила еволюция на самата капиталистическа икономика. „Капсулата“ на частната собственост при съвременните транснационални корпорации стана огромна както в смисъл на сложна вътрешна структура, така и в смисъл на географски обхват. И не само тази „капсула“ се разрасна. Те, корпорациите, развиха такава икономическа мощ, че станаха в някои отношения многократно по-големи като икономики и значително по-силни от националните държави и даже от съюзи от държави, например, като ЕС.

Какво се случи със самата държава? При монополистическия капитализъм до 1929 г. държавата имаше активна защитна роля на „националния“ капитал; по-късно тя прие по необходимост участие в управлението на икономиката, в първичното разпределение (чрез фиксация на минималната работна заплата) и особено в преразпределението, всичкото това политически свързано с различните направления („отдясно наляво“) на кейнсианската доктрина. Като практика това продължава да е „генералната линия“ на лявата социалдемокрация, но не и на социалистите, които са принципно против капитализма.

Но отношението „транснационални корпорации – национална държава“, особено след приемането на доктрината на неолиберализма като преграда срещу „високите данъци за бизнеса“, „ниските стимули за труд“, „вредната намеса на държавата“ и т.н., претърпя коренна промяна особено след автоматизираното разпадане на системата на „реалния социализъм“. Балансът се промени в полза на корпорациите. Нещо повече, все по-често транснационалните корпорации налагаха и налагат своите интереси като национални интереси, та даже ги пропагандират като интереси на „национално отговорния бизнес“. Обаче… достатъчно е в някоя друга страна да има по-евтини ресурси (включително и по-ниска цена на стоката „работна сила“), за да бъде пратен по дяволите „националният интерес“, и съответната транснационална корпорация да премести заводите си там, седалището си в страна с ниски данъци, а доходите си – в офшорки. От тази „гъвкавост на бизнеса“ пострадаха не само по-слабо развитите страни, но и белязаната като най-развита страна в света САЩ. Но научната трактовка на въпроса изисква да се предпазим от едностранчивост не само в едната посока – доминантните интереси на бизнеса, но и откъм другата, а именно откъм подценяването на основния арсенал против интересите на капитала – демокрацията.

Що се отнася до отделната личност в „света на пазара“ и в „демокрацията“, то тя си остава преимуществено материална и аналогова. Нуждите от вода, храна, дрехи, жилище, здраве, образование и т.н., се задоволяват 99% материално и аналогово, независимо че човек може да е „онлайн“ часове всеки ден. Никой не може да се пъхне в Интернет, за да се укрие от COVID-19. Не подценявам дигитализацията, тя носи определени ползи, но нейното експониране като „бъдещето“ е комично и неуместно.

3. Какво представлява днес капитализмът – система с базисно противоречие между труда и капитала, манипулиране на масовото съзнание и с устойчив потенциал за развитие?

Въпреки че капитализмът не е снел от дневен ред основните си противоречия като „природа – икономика“, „капитал – общество“, „капитал – наемна работна сила“ и т.н., остава в сила известната поговорка на Фредрик Джеймсън, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма, т.е. че „духът на капитализма е безсмъртен“.

Не по-малко е известна и обратната теза, а именно че капитализмът наистина е приключил след Първата световна война и оттогава живеем под „прикрит“ колективизъм. През по-голямата част от 20-ти век идеята, че западните общества постепенно стават некапиталистически – или даже че вече са станали, е била обичайна за левите либерали (САЩ), социалдемократите (Европа) и консерваторите. Модерната дефиниция на некапитализма е посткапитализъм, що се отнася до Запада, и постсоциализъм, ако става дума за Изтока.

Къде е истината, пак ли да я търсим по средата? Истината е, че не само на Запад, но и на Изток (включително и в „комунистически“ Китай), доминираща е частната собственост върху средствата за производство. Разбира се, всяка обществено-икономическа система съдържа в себе си както „остатъци“ от предишните, така и наченки на следващата. Но това не означава „смърт“ или „кома“ на капитализма.

Ако някой си фантазира че противоречието между капитала и наемния труд е снето, нека си представи фунията на доходите (с по-тясната част отгоре). Гледайки през призмата на неравенството (и несправедливостта) наистина има видима „класова война“ – но това не е само между групите на най-бедните и необразованите, чернокожите и малцинствата, от една страна, и собствениците, мениджърите и професионалистите, от друга страна. По-точното класово разделение не е популярното, между 99% и 1%, а 99,99% и 0,01%. Професионалистите, корпоративните мениджъри, лекарите, адвокатите и преподавателите в частните университети, които получават наистина високи заплати, са „наемни работници“, точно колкото продавачите и чистачите в магазините. Те са противоположността на онази малка група индивиди, способни да живеят изцяло с печалба от капитала – „милиардерите“ (по Бърни Сандърс). По същата причина управляващата класа не се ограничава до културните елити, даже не е от тях; а тя обхваща цялата „висша“ социално-икономическа прослойка, базирана върху капитала, независимо дали става дума за „пратеници“ на капитала във властта.

Приписваното „изглаждане на доходите“ чрез акционерните дружества е също несъстоятелно, понеже сред американските домакинства, които притежават акции, най-богатият 1% (прагът за едно домакинство да бъде в най-високия 1% през 2020 г. е 531 020 долара годишна печалба) притежава 56% от тях, докато останалите 99% притежават само 44% от акциите.

Когато фактите говорят, даже капиталът трябва да замълчи. През последните 30 години в редица развити страни доходите на повече от половината граждани в реално изражение са в застой и не са нараснали, но разходите за образователни и здравни услуги са се увеличили почти три пъти. Десетки милиони хора, дори в най-богатите страни, са престанали да виждат перспективата за увеличаване на доходите си. В същото време те се сблъскват с проблеми, как да поддържат жизнения стандарт на семействата си. И не само това. Според МОТ, през 2019 г. 21% или 267 милиона млади хора в света не са учили никъде и не са работили никъде. А сред „щастливците“ – работещите хора, около 30% живеят с доход под 3,2 щатски долара на ден при паритет на покупателната способност.

Цената на непропорционалното развитие и на неравенството е застрашеното общо бъдеще. Натрупалите се противоречия между системите „природа – икономика – общество –техносфера – ноосфера“ не могат да се решават чрез „свободните пазари“ и „свободата на бизнеса“; даже не отделните държави могат да ги решат, а глобалното съобщество.

4. Какви са днес у нас и по света отговорите на въпроса „Що е социализъм?“ – различни възгледи и допирни точки?

Да започнем по-отдалеч, какво е било това, което се наричаше „реален социализъм“? Казано по друг начин, това ли е предисторията на „бъдещия реален социализъм“?

В обществено-икономическата система на „реалния социализъм“ имаше много положителни неща от социално-икономическа гледна точка, имаше опит за изграждането на по-високо развита социална държава, даже (в определена степен) опити за въвеждане и прилагане – на основата на държавната и обществената собственост – на принципа „От всекиго според способностите, всекиму – според количеството и качеството на вложения труд“, върху който се базира един от стълбовете на „научния социализъм“. Икономическите предпоставки – като базис – бяха налице; обществените предпоставки обаче стагнираха и блокираха динамиката на развитието.

Обаче опитът да се приравнява сегашната обща левица със социалистическата идея е трагично несполучлив. Образно казано, левицата на XXI век е пъстър букет от социални и икономически идеи, движения, организации и личности. Така например, в САЩ повечето декларирали се като демократични социалисти са наистина социалдемократи; демократите са за облагороден капитализъм, и едните, и другите са реформатори на капитализма. Единствената част от левицата, която се стреми не само текущо да „облагороди“ капитализма, а да го замени с по-висша и по-справедлива социално-икономическа система, са социалистите. Те нямат претенцията да са само реформатори, но не могат да не се включат в добрите идеи за социални реформи; те са категорични че са се посветили на историческото преодоляване на капитализма и наистина искат да сложат край на капитализма. По същата причина социалистите не могат и не бива да претендират да са народна партия или да фокусират исканията си най-вече за „повече държава“. Социалистите стоят далече от идеите на дребнобуржоазния радикалсоциализъм, на съвременните народяци, на сиромахомилите, на „държавния“ социализъм.

Коренът на социалистическата идея е преобразуването на икономическата система от капиталистическа, насочена към печалбата, към социалистическа, насочена към обобществяването на производството и по този начин – към създаването на икономика, функционираща по планове и програми в полза на всички. С други думи, преход от частна към обществена собственост върху средствата за производство; преход от стремеж към личната печалба (и чрез експлоатация на наемната работна сила) към възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд – това не е културен, а чисто икономически въпрос. Без решаването на въпроса за доминантната обществена собственост върху средствата за производство в най-важните отрасли на икономиката съвременният „научен“ социализъм остава стерилен, превръща се в идея-кастрат.

Най-простичко казано, социализмът означава система, при която всеки се труди според способностите си (а държавата е длъжна да ги развива по равно!) и получава според количеството и качеството на своя труд. Неизменно икономическо условие: обществена (не държавна –като съдържание!) собственост върху средствата за производство; обществен контрол върху частната собственост. Лична собственост върху предметите за потребление.

5. Какво е състоянието на обществено-икономическия живот на България днес – финансово-икономическата система, социалната структура, умствения и обществения живот, политиката?

По повод характеристиката на състоянието на България, едва ли ще бъда оригинален. Малка страна с демографска катастрофа и безплатен експорт на работна сила към по-развитите страни; с приватизирана и концесионирана природа, подлежаща на опустиняване и обоклучаване; със силно отворена икономика с периферни функции спрямо „центъра“; с чужди войски на собствената си територия; с „обслужваща“ политическа класа, винаги вярна на Големия брат (който и да е той). Диагноза: третична периферна страна с неясно бъдеще. С незавършени магистрали към неизвестното. С романтика към механиката на властта ( от документите на Стратегическия съвет към Президента), с абсолютен политически антагонизъм и самовлюбен нарцисизъм (ГЕРБ-БСП); с пълно сношение между (уж) „независимите власти“; с мистична вяра в думичката „демокрация“ (отново до механиката ѝ – „честни избори“), но не и в нейното дълбоко съдържание. Бойко, орел, рак и щука.

С една дума: ветропоказател в зависимост от „вятъра на промените“. Гледайте накъде се извърта България, за да разберете как се променя света.

6. Какъв „рестарт“ е осъществим и необходим – „римейк“ на статуквото или нов обществен договор за съблюдаване и развитие на Конституцията въз основа на максимата „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“?

Трудно бих приел точно тази формулировка на въпроса. Пазарна икономика по принцип означава пълна свобода и съответното пълно равенство на милиони производители при ограничени пазари (например, без продажбата на роби или на COVID-20); като гарнитура – без рентиерство и наследство. И сега най-важното: подобна икономика е възможна при предварителна координация (общ план) на основата на точни критерии и показатели (при ограничени природни и трудови ресурси), но и при пълното отсъствие (без общ план) на координация.

Всяка икономика е в някаква степен „пазарна“. От този, който произвежда плодове и зеленчуци чрез собствен труд и без чужда подкрепа (не само за собствено потребление, но и за продажба), през този, който е голям земевладелец-латифундист (10-те най-големи земевладелци в САЩ притежават общо над 52 млн. декара земи и получават субсидии от държавата за царевицата според класацията на The Land Report; в България положението е почти същото – тук 1.5% от стопанствата управляват повече от 82% от общата земя в страната, а най-големият български латифундист обработва общо 2 400 000 декара земеделска земя и за 2010 г. общо фирмите му са получили субсидия в размер на 38 198 966 лв) и чак до Илон Мъск (който разполага с над 185 млрд. долара в началото на 2021г., следван от Джеф Безос с 184 млрд. долара и т.н.).

И като продължение: Мъск и Безос могат да си напазаруват обществено положение (лобиране пред политици, дарения за партии, пратеници на високи управленски постове, които да изпълняват заръките им и т.н.); българските латифундисти могат да си „поръчат“ по същия начин изгодни субсидии, ниски тол такси, хубави пътища до своите оазиси и т.н. Така че заклинанието „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“ е също толкова ефективно, колкото, да кажем, подобно заклинание „Равенство – да! Неравенство – не!“ при доминираща капиталистическа пазарна икономика.

„Пазарното общество“, каквото и да значи това, е иманентно присъщо на капитализма.

7. Какви са вижданията за социалистически проект у нас – чрез форми на социализация на икономиката и обществото с перспектива демократичен социализъм или въз основа на носталгията по държавния социализъм?

Въпросът съдържа много ценно признание, а именно че има голяма носталгия към „реалния социализъм“ от времената на НРБ и СИВ, независимо от „отклоненията“ и „дефектите“, които са могли да бъдат „ремонтирани“. Да, за много хора, особено за тези, които са 60+ години и помнят, миналото изглежда по-добро, по-справедливо, по-свободно (особено за развитието на личността) и даже по-културно (!) от настоящето.

Общите форми на сегашния „социалистически проект“ при транснационален капитализъм наподобяват бански костюм на фона на януарска зима. А именно: проектът на социалистическите партии, клонящи към социалдемокрация, е преразпределителен капитализъм, „капитализъм с човешко лице“, змия с човешка глава.

По-добрите варианти за бъдещето, които са възможност за социалистите (очистени от сиромахомилски, либералдемократски и социалдемократски влияния) и обединената левица са прокарването на система от комплексни целеви програми за 15-20 годишен период: за демографско развитие, за опазване и възпроизводство на природната среда, за социално равенство на достъпа, за развитие на структурата на националната икономическа система и т.н. И като продължение, за „социализъм на включването“.

Какви са възможностите и ограничителите на „външния фактор“ за реализацията на социалистически проект в България – член на ЕС и на НАТО, като страна, пресечна точка на приоритетни геостратегически интереси в трансформиращия се многополюсен свят?

Ако България не се съобразява с основните играчи, особен към тези, на които принадлежи 99% – Европейския съюз, рискува да ѝ изключат контакта от щепсела, т.е. да ѝ спрат захранването, да ѝ наложат санкции и да ѝ намалят показно съучастието в общите решения.

И сам воинът не е воин; но ако България търси подобни на себе си „приятели“ и такива със сходни интереси, колективното действие може да бъде по-продуктивно, макар и в някакви скромни рамки. По-добре под чадър, отколкото гол на леден дъжд.

Не е тайна, че страната ни се учи в движение, идеята за Западните Балкани е ценна сама по себе си; идеята че не само Берлин и Вашингтон са „винаги прави“, но и че с Русия, Турция и Китай, например, също трябва да отстояваме позиции на един мирен свят, без незаконни санкции и сходни интереси за равенство, също намира добър прием на българска почва. „Ледът се пука, господа политици!“

1. Какъв е пътят на българския социализъм през изминалите 130 години – исторически постижения и поражения?

Може България да се е включила в системата на капитализма твърде късно – чак след Освобождението, но някои от най-известните теоретици на социализма като Димитър Благоев и най-известните дейци на международното работническо движение (и комунисти, които приемат че социализма е първата фаза на бъдещата социално-икономическа система) като Георги Димитров, са жалони за бъдещето, които не могат да бъдат пренебрегвани, освен от водачи-слепци.

Прибавете към това онези години след Втората световна война до 1990 г., които изведоха България от групата на най-слабо развитите страни (по-късно започнал капитализъм) и я вкараха в горната подгрупа на средноразвитите страни – това е такъв практически опит, който малцина страни притежават.

Най-важното е че и социалистическата теория, и социалистическата практика, независимо от резонните окайвания на съдбата на България, оставят трайно своя отпечатък, чрез който изпреварваме в много отношения и САЩ, и други развити страни: годишен платен отпуск (САЩ нямат) и 40 часова работна седмица; дългосрочен платен отпуск по майчинство (САЩ нямат, други страни имат по-кратък срок); обществена пенсия за стаж и възраст; безплатно или символично платен достъп до обществено образование и обществено здравеопазване и т.н. И нещо, което боде очите на реставраторите на капитализма: високата култура от времената на „реалния социализъм“ – книги, филми, музика и т.н., които остават ненадминати по количество и качество; чалгата, „миските“, „мисирките-преститутки“ и откровената простащина на управляващите са чудесна илюстрация на постиженията на „реалния капитализъм“.

2. Какви са подходите и формите за изграждане на широко ляво движение въз основа на социалистическите ценности, закрепени в Програмата на БСП „Свободни граждани; Справедлива държава; Солидарно общество“ – свобода, справедливост, солидарност, равенство, мир, труд, хуманизъм, хармония между човека и природата, родолюбие?

„Демократична левица“, „Коалиция за България“, по-късно „БСП за България“, имената – едно след друго разкриват физиономията и обхвата на организацията. Широката организация на левицата най-точно се изразява в „Демократична левица“; „Коалиция за България“ е най-неопределено като съдържание – за каква точно България?; „БСП за България“ е най-стесненото като формирование, а наименованието е претенциозно и нарцистично – 99% от гражданите не знаят кои са „другите“ от коалицията.

Ценностите, заложени в Програмата на БСП, са едно на ръка; те може да са прекрасни и приемливи за известните 99%. Другото, което също е важно, е авангарда на партията (все пак хора се сдружават с други хора в коалицията, а не само парадните ценности са важни); пак по този повод, никой не може да си представи Димитър Благоев или Георги Димитров като членове на Българската капиталистическа партия, но и никой не може да си представи милионери и едри новобогаташи в ръководството на Българската социалистическа партия. А такива присъстват и то не един или двама, това е проблем на възприятието; колко е делът на работниците в това ръководство? Накрая, водачеството също е казус, все още е видимо повече като „анти-ГЕРБ“ и с „идеи на парче“, отколкото с ясна посока на движение.

Ако БСП желае искрено Modvs Vivendi с левицата (а това „моментът“ го иска!), трябва да размисли както върху наименованието на коалицията, така и върху минималната програма, която да позволи разширяването на контактната територия, а също и върху контактьорите от и с БСП. Проблемите не са равни на тези на Мечо Пух („Колкото повече, толкова повече“), а се коренят в привлекателността и чистотата на бъдещите партньори, в това отношение е необходима повече хигиена, даже повече, отколкото към COVID-19.

Дано се случи!

Списание „Ново време“, Бр. 1-2, януари – февруари 2021