“Анатомия на властта“ на Джон Кенет Гълбрайт

През 1993г. от издателство “Христо Ботев” излезе една тънка книжка (171 страници), озаглавена “Анатомия на властта”. Неин автор е известният икономист Джон Кенет Гълбрайт. Книгата може и да е отегчителна за някои, но за мен съдържа ценни мисли върху пазара, корпорациите, обществото и властта, които си струват да бъдат споделени.

Гълбрайт започва предговора с цитат от своя доклад: ”Властта и ефективният икономист”, в който твърди, че: “…икономиката, откъсната от съображенията за упражняване на власт, е без значение и, разбира се, без практическа приложимост.”(стр.5 от книгата). Гълбрайт дели властта на:

Икономическа,

Политическа,

Военна,

Религиозна, и

Власт, приписвана на печата, телевизията и общественото мнение.(стр.5)

Авторът дава определението на Макс Вебер: “…властта е възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди.”(стр.9) и заключва, че “…колкото по-голяма е способността да се наложи подобна воля и да се постигне съответната цел, толкова по-голяма е властта.”(стр. 9). Гълбрайт посочва, че в определени случаи използването на властта зависи от нейната прикритост (т.е колко незабележима е – бележка /б./ Банов) – от неосъзнатото покорство на подчиняващите се. (стр10) – това би могло да се разтълкува и като факта, че една добра власт би била успешна, ако не се усеща много-много, т.е. се упражнява леко, ефирно. Автора дефинира три вида инструмента за упражняване и налагане на власт –

1. Принуждаваща власт - с физическа сила (а може би и с глоби, забрани б. Банов.),

2. Компенсаторна власт (заплащане, облаги), и

3. Условна власт– с промяна на мисленето на подчиняващия се (стр11-12).“

Тук за да илюстрираме колко точно Дж. Гълбрайт е „пипал пулса на властта“, ще кажем как в Западна Европа се „разправят“ със старите автомобили за сметка на новите: 1. Забрана за влизане в центъра на града –Принуждаваща власт, 2. При една и съща кубатура, старият автомобил плаща по-висок данък – компенсаторна власт – облаги за новите коли, 3. Кампании по ТВ и радио колко замърсявали старите автомобили – промяна в мисленето. Въпреки, че имам статия „Грешните сметки за старите коли“ https://www.standartnews.com/mneniya-analizi/greshnite_smetki_za_starite_koli-376924.html , където обосновавам, че старите де факто замърсяват много по-малко от новите, защото много малко се карат и давам пример с някой дядо от село – ще иде със старата Жигула/ Лада няколко пъти до лозето и това е – а новите, особено скъпите, всеки уикенд зимата са я на Боровец или на Банско, а лятото – на морето или в Гърция (пак на море и/или на шопинг).

Зад тези три инструмента за упражняване на власт” – пише Гълбрайт, “откриваме трите източника на властта – атрибутите или установените структури..”(стр 12) Те са:

1.Личността (индивидуалността),

2.Собствеността (която включва и текущия доход) – т.е. богатството и

3.Организацията. (стр. 12).

И още: “Индивидуалността, собствеността и организацията са съчетани чрез множество връзки. Оттук и променливите комбинации от инструменти за упражняване на власт.”(стр.13). Хубава мисъл е, че: “…властта, така и намеренията, с които тя се преследва, се усещат от мнозина, но рядко се формулират ясно. Индивиди и групи се стремят към власт, за да защитят своите интереси и не на последно място – паричните си интереси.”(стр.14). Но има и стремеж към власт заради самата власт. Гълбрайт цитира Уилям Хазлит: “Любовта към властта е любов към самите нас” и добавя: “Следователно властта се преследва не само за прокарване на личните интереси, за реализиране на индивидуалните ценности и социалните схващания, но и заради самата нея, заради емоционалните и материалните изгоди, присъщи за притежаването и упражняването ѝ.”(стр. 16) – т.е. както много хора казват – властта е наркотик. Концепцията за Властта като наркотик, може да бъде видяна в книгата на академик Георги Марков „Поуки за Държавниците.“ (изд.2001г.). На стр. 40 Г. Марков е посветил цяла глава: „Властта като наркотик.“

Гълбрайт пише още: “При всички случаи…организацията – обединяването на хора с аналогични интереси, ценности или разбирания – е съществена за спечелване на необходимото подчинение, за постигането на власт.” (стр. 15) Т.е. за да се спечели властта е необходимо да има налице организация – в съвременните общества може да бъде политическа партия.

“Ако гонитбата на власт е подчинена на тесните интереси на даден индивид или група, отсъжда се че властта се преследва с егоистични цели; ако стремящите се към власт отразяват интересите на по-голям кръг от хора, биват провъзгласявани за върховни лидери или държавници.”(стр.15) Но ”…намеренията, с които се преследва властта, често биват многословно и умишлено скривани от искусни лъжеизлияния. Политикът, който се домогва до властта в името на паричните интереси на богатите си привърженици, е особено красноречив, описвайки себе си като обществен благодетел и…верен защитник на бедните.”(стр. 15)

По отношение на това кой кого управлява Гълбрайт пише: “…голяма част от успешно упражняваната власт зависи от манипулирането с общественото съзнание, при което е налице опит за прикриването ѝ. На младите се внушава, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа; че в системата на свободна инициатива всички пълномощия принадлежат на суверенния потребител, управляващ чрез анонимния механизъм на пазара. По този начин се скрива социалното могъщество на организациите – на Пентагона, на оръжейните фирми, на други корпорации и лобита. По сходен начин митът за пазара и потребителската независимост прикрива властта на корпорациите, възможностите им да определят или да въздействат върху себестойностите и цените на стоките, да принуждават политиците чрез подкуп да постъпват незаконно, да ги подчиняват, да манипулират с реакциите на потребителите. В крайна сметка обаче всичко се разкрива и става ясно, че организациите наистина влияят на правителството, подчиняват го, а чрез него и народа на своите интереси и воля. Става ясно, че корпорациите не са подчинени на пазара, а тъкмо обратно, пазарът, който би трябвало да им налага ограничения, се е превърнал до известна степен в техен инструмент, чрез който се уреждат цени и доходи.”(стр. 18)

И понеже тези изводи са малко стряскащи, авторът успокоява: “…властта сама по себе си е съвсем неподходящ обект на възмущение. Упражняването на власт, подчиняването на едни на волята на други е неизбежно в съвременните общества…Властта е проблем, към който трябва да се подхожда със скептичен и хладен ум, но не и с ум, за който злото се е превърнало в идея – фикс. Властта може да бъде социално зловредна, но тя е и социална необходимост.”(стр. 18)

По нататък авторът се спира на отделните видове власти и ги характеризира. По отношение на границата между принуждаващата и компенсаторната власт, автора пише: “Компенсаторната принуда се смята за много по-цивилизована, далеч по-съвместима със свободата и достойнството на личността от наказателната (принудителна)…В действителност различието е наистина голямо, но то се дължи по-скоро на икономическото развитие, отколкото на социалното просвещение.”(стр. 21) Надолу, под черта, се дава интересен цитат от Сенет Ричард, в произведението “Власт” (Изд. в Ню Йорк 1980г.): “На човек му се налага да търпи некадърните, глупави и неприятни работодатели, ако иска да яде.” (стр. 23). У нас имаме сходна поговорка за отношението на подчинения към началници и работодатели: „Пази си хляба!“. Преминавайки на условната власт авторът отново цитира, този път Томас Хобс, “Левиатан”: “Историята на света…в крайна сметка се свежда до постоянно съперничество за почести, богатство и власт…Макар и трудно, подобни съперничества могат да се обуздаят чрез образование и дисциплина.”(стр. 28) Тук ще цитираме крилатата мисъл, че образование, е просто друга дума за „свобода.“ Гълбрайт цитира и записка на Министерството /Департамента/ на просветата, Тексас, 1982г.: ”Съдържанието на учебника трябва да стимулира гражданското чувство и разбирането за системата на свободното предприемачество, да набляга на патриотизма и зачитането на признатите авторитети…”(стр. 28) По отношение на властта на църквата като вид условна власт, автора пише: “…властта на църквата винаги е била зависима от вярата. Неслучайно основните църковни усилия винаги са били посвещавани на събуждане и укрепване на вярата. Тези усилия са толкова делнични, че утвърждаването на вярата се идентифицира със самата религия.”(стр. 31). По отношение на компенсаторната власт автора пише: “До съвсем неотдавна директното купуване на гласовете беше много разпространено в различни части на САЩ. Същото може да се каже и за други демокрации.”(стр. 31). Тук ще добавим, че още Адам Смит, в книгата си „Богатството на народите“ пише, че в Римската империя подаръците към електората от кандидати за изборни длъжности са бири забранени. И нещо важно: “Една от най-ярките форми на условната власт в съвременните общества е намерила израз в рекламата. Чрез искусно повторение хората биват убеждавани в особената празничност на определена марка бира, в специфичните, предпазващи здравето качества на дадена марка цигари, във висшата социална порядъчност, асоциираща се с чистите яки на ризите, в уникалния морален тон на определен политик, в желаността или неблагоразумието на една или друга политическа инициатива. При всички тези случаи ефектът е един и същ; купувачът е придуман да повярва в целите на продавача.”(стр. 33) Що се касае за т.нар. формално образование, в книгата пише: “…училищата, колежите и университетите. Всички тези степени на формално обучение упорито култивират хора, готови да бъдат управлявани.”(стр.35) И още: “Децата в комунистическите страни се възпитаваха в духа на безпрекословен култ към достойнствата на социализма и към необходимостта от всеотдайна и ентусиазирана подкрепа на целите му. Но ако изключим обхвата, тези опити са характерни не само за комунистическото образование. Децата в Съединените щати бяха възпитавани в аналогичен дух на култ към достойнствата на системата на свободното предприемачество. От страна на корпорациите и бизнес-организациите се отправяха настойчиви искания за ревностно подражание на примера на социализма по отношение на идейната закалка на обучаващите се в училищата и университетите, както и на широката публика. В онази степен, в която подобен тип обучение успяваше, получилите такова образование биваха готови да възприемат целите на бизнес-света като действителен израз на тяхното лично и обществено добруване.”(стр. 35-36). Още един аспект на условната власт: “Когато доверието е веднъж спечелено, независимо дали чрез открито или скрито въздействие, последвалото подчинение на волята на другите се смята за продукт на личния морален избор на индивида - на неговия или нейния усет за правилното и доброто.”(стр. 37)

В заключение на тази част ще цитираме: “Демократичните правителства не отбягват използването на принуждаваща, компенсаторна и условна власт; всички те биват пускани в ход. Разликата обаче отново е в наличната комбинация…”(стр. 39)

Джон Кенет Гълбрайт пише: “Личността става все по-значима благодарение на собствеността и обратно; обикновено нейната роля се подсилва от принадлежността ѝ към дадена организация…На свой ред организацията бива подсилвана и подкрепяна както от собствеността, така и от влиянието на дадена личност.”(стр. 41) И още: “Върховната увереност на индивида в собствената си вяра и богопомазаност е от първостепенно значение за спечелване на вярата и подчинението на другите…”(стр 43) И добавя: “Личността е по-интересна от организацията, тя много по-лесно импонира на репортьори, телевизионни коментатори и други, които се занимават с въпроса за упражняването на властта и я асоциират с онова, което разховаря, ходи и е зримо."(стр. 45) За ораторът в политиката автора пише, че “Политическия оратор говори редовно пред аудитории, които са вече изцяло установени във възгледите си. Той често автоматически приспособява мисълта и изказа си към предполагаемите им възгледи.”(стр. 46) И че неговото влияние и власт над тази аудитория на практика показват “…само способностите да се идентифицира с установените възгледи на аудиторията си.” (стр. 46) И още: “Лидерът може да бъде вещ в спечелване на необходимото му чуждо подчинение, но на практика той се оказва често само достатъчно опитен, за да се идентифицира с волевата нагласа на тълпата и да придаде съответно звучение на целите си, за да бъде възприет от нея.”(стр. 47) Автора пише как се преодолява противоречие, когато лидера има едни идеи, а народа други: “Обикновенно става дума за своеобразен договор. Въпросният лидер, пригежаващ необходимите личностни черти и качества, признава волята на съответните избиратели и се идентифицира с нея. И точно защото постъпва така, избирателите му са съгласни да приемат неговата воля по някои въпроси.” (стр. 47)

По отношение на собствеността Гълбрайт започва своя анализ с цитат от Джон льо Каре, “Малката барабанчица” за това как наемния работник е убеден да работи здраво: “Бих казал, че експлоатацията бе критичният въпрос…Ако заместим екслоатация с думата собственост, ще получим по-цялостна представа. Първоначално, експлоататорът зашеметява роба наемник с превъзхождащото си богатство. След това сломява волята му като го кара да повярва, че ако иска да забогатее, ще трябва да работи. Това е благовидният мотив, за да го съсипе от работа…”(стр.49). Тук трябва да допълним, че наемните работници, особено на Запад са теглили и кредити за жилище и други и трябва да работят здраво за да ги изплатят.

Друг цитат: “В политическия живот пряката покупка на подчиненине е също в упадък. Съвременното ѝ значение е свързано с достъпа, който паричните възможности дават до идейното въздействие – условната власт. Днешният богаташ вече не използва парите си за покупка на гласове, а ги влага за покупка на телевизионно време, като се надява чрез телевизионно въздействие да постигне условно подчинение на своята политическа воля."(стр. 50-51).

Авторът продължава своя анализ с организацията и нейните ръководители: “Ситуацията рязко се променя с изкачването по йерархичната стълбица. При висшите изпълнителски чинове е важно цялостното подчинение на целите на фирмата. Немислимо е дори изразяването на несъгласие, камо ли пък предприемането на действие, конфликтно с корпоративните цели. (стр.58-59).

В следващата подтема – “Диалектика на властта”, що се касае до компенсаторната власт, Гълбрайт пише: “…множество форми на компенсаторна власт се ползват с неодобрение или пък недвусмислено се поставят извън закона. Публичното възнаграждение на гласоподаватели за начина, по който са гласували; подкупите на държавни служители с цел да се въздейства на правораздаването; използването на пари за осигуряването на клиенти и договори, известно като плащане на съучастника с част от незаконно получените пари; както и много други прояви на компенсаторна власт са или забранени от закона, или не се допускат от общественото мнение. …Така например неотдавна на американските корпорации бе наложена обща забрана да се подкупват чужди правителствени служители, както и други лица, с цел да се накарат да закупуват продукцията им, т.е. да се подчинят на търговските им интереси.”(стр. 80-81).

Що се касае до практиката политици след слизането си от власт да четат високоплатени (с космически хонорари) лекции тук и там, автора пише: “Друг пример е много трудно уловимата разлика между откритото изплащане на компенсации за благоприятен вот на даден законодател, посрещано с дълбоко неодобрение от закона и общественото мнение, и, от друга страна получаването на аналогично възнаграждение по време на политическа кампания или за лекционна активност, целяща постигането на аналогично подчинение. Въпросът, дали държавата трябва да забрани последния вид прояви на компенсаторна власт, бурно се обсъжда.”(стр.81) По отношение на властта при зрелия капитализъм автора пише за една от идеите на Адам Смит: “…Смит идентифицирал всяко едно преследване на личния икономически интерес с общественото благо…Трудно бихме могли да си представим друга идея, която толкова успешно и дълго да служи на индустриалния свят…Но Смит…се е противопоставял с тревога и на монополизма, установяван от отделна фирма или в резултат на споразумение между няколко фирми.”(стр. 105)

По отношение на приспособяване на икономическата теория към потребностите на властта – както и извод на автора по отношение на съвременния капитализъм: “…най-интересното и вероятно най-значителното постижение на зрелия капитализъм е било трайното използване на идейно определената власт – приспособяването на икономическите идеи към текущите потребности на действителността. Голяма част от това идеологическо въздействие е била все още от британски прозход. Това бе сфера, в която Англия доскоро бе ненадмината. Тя привлича завидно последователните усилия на изследователи, които усъвършенстват и разширяват по-ранните принципи на Смит. Всички те по един или друг начин са произвеждали идеи в подкрепа на подчинението, обслужващо властта на индустриалците.”(стр. 107) По този въпрос един познат ми разказа за интересен разговор с един бивш зам министър във ФР Германия. Попитал го как един министър избира своите икономически съветници. Той му отговорил, че влизайки във властта, министъра има знае какво иска да направи. И на база на тези свои идеи той избира икономист (икономисти), чийто вече до тогава публично обявени възгледи най- добре пасват на възгледите на министъра.

По-нататък Гълбрайт цитира двама икономисти – съвременници и приятели – Дейвид Рикардо и Томас Малтус, “…които единодушно обясняват ниските заплати, а следователно и неравенството с ненормалната и разоряваща плодовитост на работническата класа. Тъкмо необузданото размножаване е било според тях причина за бедността. То задържало работническите заплати на равнище, позволяващо им да задоволят само най-насъщните си нужди – равновесие, което е било поддържано по силата на числеността им. Рикардо го нарича железния закон на надниците. Не чудовищно несправедливия индустриален капиталист, не системата, а самият работник е бил архитект на собствената си мизерия.” (стр. 108)

Цитира се и Хърбърт Спенсър (1820-1903): “…Големите индустриални капиталисти са постигнали високото си положение благодарение на биологическото си превъзходство. Бедните са бедни, защото са непълноценни. Богатството според него (Х. Спенсър – б.а.) е награда за онези, които по своята същност са по-кадърни, а усилието за постигането му разкрива и едновременно развива това превъзходство. ”(стр. 109)

Цитира се още и Уилям Стенди Джевънс, който твърди, че “…трайната и всеобхватна цел на човека винаги е била да се увеличи до възможно най-голяма степен удоволствието и да се сведе до минимум болката. В този смисъл най-голямата заслуга за постигане на това състояние имат благата и свързаните с тях удобства.” (стр. 109)

Гълбрайт цитира италианския социолог и икономист Вилфредо Парето (1848-1923), който: “…се е занимавал с неравенството при разпределението на доходите в условията на зрелия капитализъм. Той установява, че неравенството при разпределянето е постоянна величина за различни индустриални страни в различни периоди от време. Това определя извода му, че “постоянството в неравенството при разпределянето на доходите отразява неравенството на човешките способности, представляващо естествена и универсална категория.””(стр. 110)

В заключение на тези мисли, може да се каже, че е удивително как някои научни възгледи обслужват властта на индустриалците и оправдават съществуващото статукво.

Уместно е да продължим с идеите и по-точно идеите на индустриалците и близките до тях учени за пазара. Ще цитираме какво казва автора за пазара: “Наред с всичко, споменато досега, е била налице и трайна възхвала на пазара. Неговото неограничавано от морални съображения действие не само е осигурявало най-голямо щастие за най-голям брой хора, но е било и ефективен регулатор – и параван – за властта на индустриалния капитализъм. Цените са се определяли от пазара. Заплатите са били определяни също от пазара. От него са били определяни и цените на всичко останало, необходимо за едно производство. Производствените решения са били вземани в отговор на пазарните изисквания. Върху нито едно от тези неща индустриалецът не е имал власт…Ето го и върховното идеологическо постижение на онова, което бе наречено класическа икономика…Нищо не е толкова значимо за защита на съвременната корпорация, колкото аргументът, че властта ѝ не съществува – че цялата власт е в ръцете на сляпата пазарна стихия, че всички решения се вземат в съответствие с предписанията на пазара. И едва ли има нещо по-полезно като резултат от превръщането на тези възгледи в убеждение на младите.” (стр. 110-111).

Въпреки че се спира по-напред в своята книга на организацията в две малки части, от стр. 121 Гълбрайт посвещава нова глава, озаглавена “Векът на организацията.” Ето какво пише за организацията и съпътстващата я собственост: “Собствеността, както споменахме, запазва много от предишната си значимост на източник на власт не благодарение на прякото закупуване на подчинение, а вследствие на специалната обработка на общественото съзнание, извършвана чрез средствата за информация – телевизионните реклами, радиорекламите, вестникарските обяви и изкусното майсторство на осведомителните агенции и комуникативно-рекламните фирми – срещу заплащане.” (стр. 122)

По отношение на личността като източник на власт, авторът пише: “Няма ги вече господстващите личности на зрелия капитализъм. През изминалия и в началото на нашия (20-и в. – б.а.), имената на големите предприемачи бяха синонимични с американската промишлена сцена. Същото, макар и не в такава драматична степен, бе валидно и за другите индустриални страни. А днес извън дадения промишлен отрасъл, а понякога и вътре в него, никой не знае името на онзи, който оглавява Дженеръл Мотърс, Форд, Ексън, Дюпон и другите големи корпорации. Могъщата личност бе заменена от мениджърски екип. Предприемачът отстъпи място на безличния човек от организацията. С това се обяснява и залезът на личността като източник на власт за корпорациите.” (стр. 122)

Важен цитат от Гълбрайт е за съдържанието на икономическите учебници и за така нареченото „Свръх-математизиране на икономиката“: “Истинският свят е свят на взаимодействието на големите организации – на корпорациите и обединенията и на държавата. Взаимодействието между синдикалните искания за увеличение на заплатите с цените, налагани от корпорациите, е основна съвременна причина за инфлацията например. Получава се така, че учебник, чиято отправна точка е реалността на подобно взаимодействие, би бил неприемлив за колежи и университети. Освен това такъв учебник не би прибягвал по същество до геометрични и други математически тънкости, съгласуващи се с представата за пазарната конкуренция, а без тях преподаването на икономика се смята за непълноценно. Състоянието на умовете, поддържано от такова обучение има определен ефект. Мислите на стотици хиляди иначи интелигентни млади хора безопасно се отклоняват от упражняването на индустриална власт. Убедихме се, че властта се обслужва по много начини и че за нея не съществува по-полезна услуга от култивиране на убеждение, че тя не съществува.” (стр. 129). И още Гълбрайт цитира Balough, Thomas: The Irrelevance of Conventional Economics. London, 1982 /Томас Балугх „Ирелевантността на обикновения Икономикс“, p. 60: “Признанието, че днес микроикономиката трябва да се справя с проникващия навсякъде свят на олигополията … би застрашило основни идеологически конструкции за защита на системата “laissez-faire”.”(системата за невмешателство, при която пазарът се саморегулира б.Банов.) (стр.129-130)

Гълбрайт прави и едно разграничение по отношение на условната власт – от това да мислиш че я упражняваш и това реално да я упражняваш и за директното убеждаване: “…чрез средствата за масова информация, с помоща на речи, книги, памфлети и по други начини, - че гласоподавателите и законодателите развиват имунитет към всичко онова, което умът им не е в състояние да възприеме. Подобно масирано упражняване на условна власт има или малък, или няма никакъв практически ефект – подчинение не се постига или постигнатото е съвсем незначително, - от което обаче използването му не намалява. Просто то е изключително достъпно. При това всички, които са обвързани с него, живеят с мисълта за собствената си влиятелност – те са провели събрание, произнесли са реч, появили са се по телевизията, направили са реклама, публикували са книга, написали са статия или уводна страница, което според тях означава, че са упражнили власт. Действието е заместител на резултата. Достъпът до някакъв инструмент за власт често се бърка в наше време със самото упражняване на власт.”(стр.137) Например у нас, някой журналист си мисли, че като е написал уводна или друга статия е повлиял на общественото мнение – едва ли. Четящите ще си кажат: „Браво!“ или „Калпава статия.“ И ще продължат с ежедневните си проблеми. Пропагандата изисква много повече усилия, медийно влияние и пари от единичното действие – тя е като вълните постоянно блъскащи се о морския бряг – или като някой политик на висш държавен пост, толкова агресивно и настойчиво пропагандиран от всички средства за масова информация и комуникация, че човек има чувството, че и чешмата да си пусне, ще „потече“ информация за този политик.

Стигаме и до главата за властта на религията и печата :”В днешно време и източниците и инструментите за религиозна власт в християнския свят са доста отслабнали…Относителната значимост на църковната собственост като източник на власт също е забележимо западнала.” (стр. 157) И още: “В основата на някогашното фактически монолитно упражняване на тази власт е бил контролът на образованието. Ето защо придаването на светски характер на училищната система бе основният удар, срещу който и до ден днешен се опитват да устоят както Католическата църква със своята трайна привързаност към собствена система от образователни институции, така и по един аморфен начин онези, които настояват за въвеждане на задължителна молитва и на други религиозни ритуали в държавните училища.”(стр. 150). А също и: “ Докато някога е съществувал само един източник на религиозно въздействие върху умовете на хората, а именно местният свещенник, то днес гласовете, а също и църквите са много…Телевизията и радиото, вестниците, списанията и книгите днес са лесно достъпни и се конкурират с религията за спечелване на общественото внимание. Не без значение е, че днес най-влиятелни са онези религиозни дейци, които най-успешно използват възможностите на радиото и телевизията.”(стр. 160)

Що се отнася до медиите ето какво пише Гълбрайт: “Властта на печата, радиото и телевизията, както и на религията черпи сили от организацията Нейният основен инструмент за принуда, както и при религията, е убеждението – социалното внушение. Имало е период, когато от значение е била личността…Сега с малки изключения шефовете на големите вестници и радиомрежи. Срещнати случайно на някое светско събиране, те трябва, както например президентът на Ай Би Ем (IBM), да се представят. Когато представят чекове, им се иска паспорт. В печата и по телевизията се появяват множество имена и лица, но много от тях са синтетични личности, създадени от организацията за собствените ѝ цели. Това отразява не реалната, а традиционната роля на личността. Голяма част от информацията, на която се дава публичност, се разпространява от организацията, а не от индивида. Понякога лицето, което чете информацията, я вижда за пръв път, ако не се брои краткият преглед преди излизането в ефир. Във всички случаи репортерът или водещият телевизионното предаване говори в рамките на организационния консенсус. Всички те биват внимателно наблюдавани и ограничавани, въпреки че могат да отричат това в моменти на самооценка.”(стр. 161-162)

Що се касае до собствеността ето какво пише автора: “Собствеността си остава съществена и за печата и за телевизията. Тъкмо нейната компенсаторна власт поддържа скъпите структури, за които стана дума. Но и тук организацията е решаващият източник на власт.”(стр.162)

В заключение ще кажем, че властта (както и механизмите за нейното овладяване и упражняване) е много интересна тема. Много от нещата се развиват под повърхността и зад завесата. И ако с помоща на тези цитати от Гълбрайт и някои коментари към тях, сме повдигнали крайчеца на завесата, то нашата цел е постигната повече от добре.

Изследване на Банчо Банов, Финансов експерт