Иво Димчев: “Още в детската градина знаех, че съм хомосексуален"

“В моя живот сцената ми дава най-много!" – категоричен е Димчев

“Всеки артист знае, че това е нещо, от което, ако се откажеш, ще умреш." Той цитира и легендата Едит Пиаф, която му донесе първата победа в шоуто “Като две капки вода". Участието му обаче се оказва предизвикателство - стресът го кара да отслабне 4 кг.

“Капките ме ограничават, защото ме вкарват в много тясна рамка. Но знам, че за да намеря свобода, трябва да отворя нови пространства", споделя артистът. За него сцената е не просто професия, а начин на живот и зависимост, от която не иска да се освободи.

Емоционалните моменти идват не само от сцената, но и от личните желания.

“Нямам деца, а това е нещо, което винаги съм искал да имам. Бях на ръба да се разклатя емоционално", разказва Димчев за изпълнението си като Емил Димитров. Зад сценичната смелост се крие човек, който често чувства самота, но подчертава, че участието в “Капките" променя това усещане: “Откакто съм в ‘Капките’, вече усещам, че не съм сам."

“Още в детската градина знаех, че съм хомосексуален", казва Иво с увереност. На 18 години споделя това с майка си. Тя го прие тежко. Реакцията ѝ го кара да запази личния си живот далеч от разговорите с родителите. Открито заявява и своя ХИВ-позитивен статус - факт, който в България продължава да предизвиква предразсъдъци.

Тормозът, който изпитва като тийнейджър, го прави по-силен, но цената на различността остава висока. Артистът разкрива и защо е получавал смъртни заплахи – теми, които продължават да определят живота му.

В живота и кариерата си Иво преминава през различни сблъсъци - от близките отношения с Азис, до критиките, които променят тези отношения, и поставените рамки от Тодор Колев, довели до напускането на НАТФИЗ.

Въпреки тежките теми, Иво запазва самоиронията си: “Най-много радост ми носят сцената и пържените тиквички с кисело мляко и чесън."

Между провокацията и таланта, Иво Димчев остава човек, който не се страхува да назове страховете си, да признае болките си и да защити свободата си. Защо в Ню Йорк е “феноменален", а в България често остава неразбран? Къде минава границата между провокация и истина?