На 13 юли 1878 г. е подписан Берлинският договор. Той е короната от тръни, еманацията на отношенията между Великите сили в Европа и техните стремежи да запазят интересите си на Балканите и Проливите.
Санстефанският мирен договор предизвиква недоволството както на всички Велики сили,
така и на балканските страни. Англия и Австро-Унгария открито заявяват, че Русия се захванала самоволно с разрешаването на Източния въпрос, без да се интересува от мнението на другите заинтересовани от този проблем.
Особено недоволство сред западните покровители на Турция предизвиква обстоятелството, че българското княжество има излаз на Бяло море. Против този излаз се обявяват всички под претекст, че той ще бъде използван от Русия, за да утвърди своето присъствие в Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили.
Мирният договор от Сан Стефано довежда до втвърдяване на позицията на западните сили по Източния въпрос и до консолидирането на техните политически инициативи. Англия заплашва Русия с военни действия. Тя е подкрепена от виенското правителство, което постоянно изтъква, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканския полуостров, Франция и Италия припявали в същия глас и единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия и подписания мир, но тя съветва северната империя да бъде по-отстъпчива и по-сговорчива със своите опоненти.
Създалата се неблагоприятна ситуация довежда до поредица дипломатически инициативи от руска страна, които имат за цел да неутрализират основните противници. През март 1878 г. граф Н. П. Игнатиев посещава Виена с цел да води преговори по спорните въпроси. Неговата мисия завършва без успех, тъй като и император Франц Йосиф, и граф Андраши настояват за спазване на постигнатите по-рано договорености и не искат да чуят дори за българска държава с границите, начертани в Сан Стефано/
Неуспехът на Игнатиев прави руското правителство по-отстъпчиво
и през април то се съгласява по принцип с предложението на Виена за разделянето на България на две части. През май посланикът на Русия в Лондон граф П. Шува-лов постига споразумение с министъра на външните работи Солсбъри Англия да не възразява срещу присъединяването на Южна Бесарабия, Карс и Батум към Русия, а последната се съгласява с разделянето на България на две части, като границата трябвало да премине по билото на Стара планина. По постигнатите договорености е подписана специална тайна конвенция, която на практика решава съдбата на българската държава.
След подписването на конвенцията канцлерът на Германия Ото фон Бисмарк издига идеята за среща в Берлин с цел обсъждане на Санстефанския договор. Така се стига до Берлинския конгрес. Причините, поради които се избира Берлин за място на този конгрес, трябва да се търсят преди всичко в това, че Германия и нейният канцлер афишират до това време пълна незаинтересованост към Османската империя и Балканските проблеми. При това положение столицата на Германия се оказва приемлива и за Русия, и за останалите Велики сили.
Заседанията на конгреса започват на 1 юни 1878 г.
и завършват месец по-късно — 1 юли 1878 г., когато е подписан Берлинският мирен договор. Според него Санстефанска България е унищожена, а българските земи са разпокъсани на няколко части. Северна България, без Северна Добруджа, и Софийският санджак образуват Българско княжество, зависимо от Портата. То има територия 63 752 кв. км и население 2 007 919 (по преброяване от 1881 г.). Южна България под названието Източна Румелия е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Югозападните български земи, известни като Македония, Беломорска Тракия и Одринско се връщат на Турция. Северна Добруджа и според този договор се предоставя на Румъния, а към Сърбия се присъединява Нишкият санджак (така е и по Санстефанския договор) плюс Пиротско и Вранско.
Големи придобивки с Берлинския договор получава Австро-Унгария.
На нея се предоставя правото да окупира в продължение на 30 години Босна и Херцеговина. Да държи свои войски в оставащото под османска власт черногорско крайбрежие на Адриатическо море.
Великобритания узаконява своето право да окупира османския остров Кипър.
Русия получава територии в района на Кавказ, Тя присъединява и румънската дотогава Бесарабия.
Останалите клаузи на Берлинския договор потвърждават договореностите на Сан Стефано. Румъния и Черна гора се признават за независими държави, но както и Сърбия, се задължават да поемат изплащането на съответната част от държавния дълг на Османската империя. Черна гора разширява значително територията си за сметка на съседните османски области.