Скъпи приятели и читатели!
Дължа ви няколко думи. Днешният ден беше (а и все още е за мен) дълъг, емоционален и наситен със събития като за месец. Има такива дни в живота. И такива решения има - бързи и може би неочаквани.
Тези, които ме познават, знаят, че не съм имала политически амбиции. Днес обаче приех да тичам по пистата в надпреварата за президентската институция като кандидат за вицепрезидент в тандем с един изключителен човек и професионалист, когото ценя и чиято работа и позиции познавам и уважавам - г-н Лозан Панов. Сигурна съм, че много от вас се питат това за какво ми е. Веднага ще ви кажа. Защото с викане и оплакване в социалните мрежи не стават големи промени. И ако не приема такова важно предложение за тотална смяна на трибуната, рупора и лостовете (случва се веднъж в живота!), означава, че се примирявам с това. И след това продължавам да пиша статуси и да се вайкам, че всяко чудо у нас е за три дни и всяка буря е в чаша вода. Не се виждам в тази роля - не е сериозно и не е честно. Да откажа би означавало още и че ме е страх. Защото, когато си казал "А", трябва да можеш да кажеш и "Б". И да, разбира се, че малко ме е страх, но аз обичам този мой страх, защото ме кара да мисля и да действам. Преодолявала съм го много пъти и знам, че не той е страшен - страшно е да му се оставиш. Е, няма да му се оставя.
Знам също, че институциите придобиват смисъл чрез хората. Иска ми се да се помни, че позицията, за която се кандидатирам, е позиция, която трябва да е свободна и достъпна за всеки български гражданин с желание за работа. Не се кандидатирам за принцеса. Знам коя съм и какво нося със себе си. Длъжността е публична, видима. И независимо дали спечелим или загубим изборите, аз искам преди, по време на и след цялото това предизвикателство да съм същия човек, майка, съпруга, приятелка, пишещ човек, разказвач, артист.
Сигурна съм, че ще спечеля много нови ценни познанства и приятели, както и нови врагове. Наясно съм какво ще ми коства, но имам силните рамене на съпруга си, на децата си, на близките ми хора, на толкова много други познати и непознати, които с нещо съм докоснала. Днес всички те ми засвидетелстваха толкова много обич и подкрепа! Знам къде мога да съм полезна - в областите, които силно ме вълнуват по принцип. Това са социалната политика, насилието, образованието и културата, свободата на словото. Сигурна съм, че когато си от вътрешната страна на институциите, можеш да влияеш и променяш много повече. Не съм член на никоя партия и не бих приела да съм. Не съм имала желание да се кандидатирам за депутат, не бих приела министерски пост, защото не съм човек за партийни обвързаности. Никой никога не ми е предлагал подобно нещо - нека да уточня, че сега всяка дума се чете под лупа.
Предложението от инициатива "Правосъдие за всеки" и г-н Панов за мен ВЕЧЕ е огромно признание за моята лична работа и публично присъствие. Днес то се превърна и в моя голяма лична отговорност. Ще направя всичко по силите си, за да не се срамувате от мен. Ще уча много, защото има много какво. Ще чувам и ще говоря.
Да кажа и чисто практически някои важни неща:
Нямам чуждо гражданство, не съм имала и не съм правила опити да имам. В обединена Европа не съм усещала необходимост да го правя.
Не съм била емигрант - със съпруга ми живяхме на остров Менорка и после във Франция по лични причини и поради факта, че той не е българин. Всеки месец от тези пет години от лятото на 2015 г до октомври 2020 г) аз прекарвах в България минимум по две седмици, тъй като работата ми е била винаги тук. Тук са децата ми, малкото ми останали роднини, тук плащам осигуровките си. Не съм изпускала нищо от обществения, културния и политическия живот.
Имам си всичко необходимо от моите родители, работата си и семейството си и нямам нужда да си променям стандарта и да придобивам, усвоявам или както там се казва.
Смятам да продължа да правя нещата, които правя, защото аз съм същият човек. Кандидатирам се да върша важна обществена работа за следващите пет години, но аз имам живот преди, а надявам се, и след тях.
Ще играя представленията си. Първо, защото това е част от работата ми и не виждам причина да се отказвам от нея. Второ, защото хората са си купили билети, а това е договор на доверие между нас и аз няма да го наруша. И трето, защото обичам това.
Ще преподавам на студентите по същите причини.
Ще пиша историите си (тези за шатото също!), макар и вероятно през нощта. Въпрос на организация е. А и това е моят начин да почивам.
Вероятно няма да съм толкова активна тук, но това е обяснимо и, надявам се, разбираемо. Ще се уча от големите, които са правели подобни крачки преди мен. Ще се старая всичко предстоящо да не накърни името, което съм създала пред вас. Тук съм.
Благодаря ви от цяло сърце!
И лягам, защото днес пренасяхме с дъщеря ми багажа ѝ от една студентска квартира в друга и освен всичко друго, влачихме кашони, мъкнахме чанти и в крайна сметка успяхме с всичко, благодарение на приятели! Дидо, Вики, Мартина, Ники, благодаря ви! Като с обществената работа и политиката е - сам няма как да се справиш! С хора обаче се вдигат планини. Е, този конкретен път във вид на кашон, куфар и няколко супер тежки торби.
Мария Касимова, кандидат за вицепрезидент