Години на разделяне, насъскване и тормоз: излиза ли България вече от 1990-те?

В продължение на над десетилетие политиката - по света и у нас - бе доминирана от истерици с недобри намерения към общото благо. Имаше години, в които бъдещето изглеждаше тяхно - по един непреодолим и неумолим начин. Днес обаче навсякъде в цивилизования свят наблюдаваме техния залез. Връща се онова "нормално", породено през столетията от демокрацията, законовия ред, мира, солидарността и справедливостта. Истериците губят избори от САЩ до Словакия. Печелят умерените, учтивите, уважителните и приличните.

Белезите на 90-те години

След протестите от 2020 година в България също забелязваме този процес. Парадоксално, но факт: оказа се, че крайната форма на политика, всенародният протест, произведе политическа ситуация, в която крайностите са се оказали неприемливи. В специфичния български контекст тази революция в националното съзнание бе мотивирана от едно ясно изразено желание, развиващо се на нивото на културата и, следователно, трайно и дългосрочно: да се излезе най-сетне от ситуацията, при която безобразията, срещу които е необходимо да се протестира, лесно стават правило. Накратко: да се излезе от дълго проточилите се 1990-те години.

Погледнати от този ракурс, основните белези на тези години бяха три:

- Крайното разделение и противопоставяне, характерно за двуполюсните политически системи. Това разделение се изразяваше с поведение, основано върху нетърпимост, отхвърляне, омраза, обиди и много крясъци.

- Разпад на законността и заменянето ѝ със сила или поне с привидността на сила

- Буйстващо лично поведение, обусловено от отпадането на старите контролни механизми и липсата на нови, в съчетание с внезапно появилите се икономически условия за хедоностично поведение след десетилетия на социалистически дефицит. Чалгата бе изразът на това в сферата на масовата култура.

Години на разделяне, насъскване и тормоз

На тази основа се сформира нова (анти)култура на общуване, деградираща към цялостна истеричност на поведението. След като разби двуполюсния политически модел, Сакскобургготски се опита да укроти истерията чрез налагането на умерен режим на публично говорене и поведение. Това обаче не се получи, тъй като не стъпваше нито върху внимателен анализ, нито - върху сериозна политическа визия. В следващите години цялата неистовост на 1990-те години изби директно в политиката и в управлението, стигайки своя връх в периода на властване на Бойко Борисов. Следвайки примера на други крайни популисти, той наложи дискурс на разделяне, насъскване и тормоз. Не след дълго той се оказа адекватен изразител на истеричния дух на времето, последван от Орбан в Унгария, Качински в Полша, Тръмп в САЩ, както и от крайните популистични партии, напъплили Стария континент.

В по-голямата си част обаче българите не буйстват. Те са прилични, умерени хора. Известно време могат да се фасцинират от модели на крайно поведение, привиждайки в него някакъв героизъм. В крайна сметка обаче средният българин стига до прозрението, че екстремното поведение е просто неприлично и позорящо. Освен това, въпреки склонността на малцинство българи да залитат към екзотични, крайни идеологии, повечето са здравомислещи хора. На тях сравнително бързо им омръзват бомбастичността, преувеличенията и откровените лъжи на популистите.

До какво води истеричната политика?

Не на последно място, масовият българин не харесва хаоса, непредвидимостта и обирджийството. А истеричната политика, разбра той, води именно до това. Например, когато към разпада на законността при управлението на Борисов се добави и разпад на институциите, се стигна до голо властване на бандити, измамници и обирджии.

В крайна сметка, към средата на 2021 година българското общество формира ясното искане за прекратяване на политиката на истерия и на свързаните с нея извращения на нормалното, подредено, непретенциозно живеене. Започна да търси съответните умерени и прилични политици. И, за свой късмет, започна да ги намира. Като начало отчете приличния начин, по който партиите в Демократична България правят политика от години - и удвои подкрепата си за ДБ. След като повика Слави Трифонов, един откровен политически истерик, да свали от власт своето подобие Борисов, българското общество му обърна гръб именно заради истериите на партията ИТН. Обществената подкрепа се преориентира към новата умерена сила - Продължаваме промяната, олицетворворявана от Кирил Петков и Асен Василев, които имат всякакви кусури, но не са истерици.

Изборите през ноември: пълно е с кандидати истерици

В контекста на тези промени в обществените настроения, крайно любопитен изглежда списъкът както на политическите сили, така и на кандидатите за президент, които ще се явят на избори на 14 ноември. Лагерът на истериците традиционно се предвожда от ГЕРБ. След десетилетие насъскване и разделяне, крайно неубедителен - смехотворен дори - изглежда внезапният напън на Борисовата партия да лансира кандидатурата на Анастас Герджиков като обединяваща, умерена и прилична. Такива разминавания между фасада и съдържание могат да не са особена пречка при изгрева на някаква политическа сила; но когато се случва в нейния залез, обикновено следва наказание от публиката. От тази гледна точка изглежда, че нито резултатът на ГЕРБ, нито на Герджиков ще бъде впечатляващ, да не говорим за победоносен.

След десетилетно спазване на външно приличие, крайно неочаквано в лагера на истериците се оказа ДПС. Напоследък не минава ден, без от някоя медия да се изплискат истериите на Мустафа Карадайъ по темата "олигархичния бизнес-медиен-НПО кръг Капитал". Какъвто и да е кандидатът на ДПС за президент (ако има такъв), подреждането на тази партия в лагера на истериците му гарантира лош резултат. Едва ли и парламентарният вот за ДПС ще спечели от рязкото препозициониране на партията в редиците на истериците. Към лагера на истериците можем да зачислим и наличните президентски кандидати, излъчени от доскоро наричащите себе си "патриоти": Волен Сидеров, Веселин Марешки, Костадин Костадинов, както и Валери Симеонов - ако се окаже излъчен. В очите на обществото това са неприлични хора, които няма да се снабдят с приличен резултат.

Румен Радев vs. Лозан Панов

Да се разберем: острите, твърди и безкомпромисни позиции не са непременно признак на политическа истерия. Това важи и за двамата основни кандидати за президентския пост - Румен Радев и Лозан Панов. Те са известни с твърди позиции и остри изказвания. И двамата обаче, както и подкрепящите ги формации (освен, разбира се, ИТН), са ясно позиционирани в лагера на приличните политици, които не подклажат разделяне, омраза или буйство.

Ако желанието на обществото за прекратяване на истерията е достатъчно дълбоко и трайно, Радев и Панов като нищо могат да се окажат един срещу друг на балотаж. Тази перспектива поставя и двамата пред изпитанието да не превърнат своята склонност към заемане на твърди политически позиции в персонална истерия един срещу друг. Ако това стане, двамата не само ще губят подкрепа, но и ще отложат във времето трайното установяване на умереността в политиката. Разбира се, политиката - особено в предизборна ситуация - е като футбола: всякакви обрати са възможни във всеки момент. Но ако няма внезапни катаклизми, на 15 ноември можем да осъмнем с парламентарно мнозинство от прилични хора и с балотаж между Радев и Панов.

А най-интересното нещо ще бъде да видим зад кого ще се подредят истериците при такъв балотаж, по какви причини и с какви свои екстремистки кроежи против общото благо.

Автор: Евгений Дайнов