На 1-ви февруари почетохме жертвите на комунизма. В този ден обикновено тъгата на загубилите роднините и приятелите си е преобладаващо, а у други, като мен, които нямат близки пострадали от зверствата на комунистическия режим в България, се настанява състраданието. Достатъчно ли е това обаче? Като че ли не. Но за да не вземам думата от днешния събеседник на медията, ще спра дотук с уводните думи. Още повече, той просто даде абсолютно цялата картина на проблематиката.
От ФАКТИ потърсихме журналиста и убеден антикомунист Калин Манолов относно въпроса: Достатъчно ли е просто да помним и почитаме жертвите на комунизма, особено на надигащата се вълна, засега локална, на комуно-фашистки лозунги. Попитахме го също за "'феномена" соцносталгия, както и за вероятността България да се отклони от цивилизационния си избор.
Казаното от Калин Манолов четете в следващите редове:
"Аз приемам поклоненията пред Мемориала на жертвите на комунизма като един символичен акт, в някакъв смисъл като съживяване на паметта за тези хора, които комунизмът не само уби, но искаше да заличи и спомена за тях. Този акт е едно малко възкресение, но то е само символика и по никакъв начин не отменя дълга ни - пред нас самите и особено пред следващите поколения - да се отърсим от комунизма. В противен случай обществото няма да може да върви напред поради самата същност на комунизма и отпечатъкът, който той остави върху българското общество. Комунизмът не е само форма на партийно съществуване, а начин на мислене. Според самите комунисти е отстояване на идеи. А какви са тези идеи - основно атеистични, което е много важно, защото това означава аморални, тъй като се отричат ценностите на християнството и традиционният морал. Няма друг начин един такъв строй като комунизма "да бъде построен", както те се изразяваха, без да се отрекат традиционните ценности и да се наложат техните, да се промени историята и даже културата на нациите, които комунизмът е завладял.
В нашето COVID време бих нарекъл комунизма вирус, но вирус не на една преходна болест, която се надяваме всеки момент да си отиде, а по-скоро като дребната шарка, която всички изкарваме, вирус, който се е насадил от най-ранна детска възраст в съзнанието на хората и е станал начин на мислене, който им пречи да гледат нормално на света в зрялата си възраст. Точно заради това този начин на мислене трябва да бъде променен и това не може да стане с едно поднасяне на венци", обстоен и категоричен бе Калин Манолов.
Нямаше как да не го попитаме за соцносталгията, която във времената на различни, тежки за преживяване кризи, в които живеем, се засилва у някои хора. Коментарът на журналиста по този въпрос бе следният:
"Не знам дали това е точно носталгия по строя. Лесният и доста точен отговор е, че това е жалба по младост на поколенията, които са живели в комунизма, който им гарантираше сигурност, но сигурност като в затвор. Системата нищо не искаше от тях, но в същото време им взимаше всичко. Не искаше от тях усилия и самостоятелно мислене, напротив - самостоятелното мислене беше един от най-тежките грехове и дори престъпление в това време. На много хора им е по-лесно да не взимат решения за живота си и съответно да не носят отговорност за тях, а да чакат, както е популярно да се казва, някой друг да ги "оправи". Когато се наложи да се оправят сами в едно нормално и свободно общество, на тях им става трудно и започват да съжаляват за времето, когато някой друг ги е "оправял". Това е психология, мисловна нагласа, която не бих идеологизирал.
Тези хора съществуват във всяко едно общество, в което като им се поставят някакви задачи за решаване, а те не могат или не искат да ги решат, започват да съжаляват за някакъв вид тоталитаризъм. Освен това, генетично комунизмът сам по себе си е един много еснафски обществен строй и хората, които са в този смисъл еснафи, тоест затворени в малката общност, пасивни, непредприемчиви, хора, които не искат да взимат решения за живота си, те се припознават в еснафщината на комунизма, защото тези хора, комунистите, много им приличат на тях. Особено с възрастта тази прилика, която вие наричате носталгия, става все по-голяма и хора, които по принцип не отговарят на този психологически профил, започват да се чувстват близки с комунистите.
Носталгията е лесно преодолима, просто трябва да се има за акцент промяната в мисленето, и то индивидуалното мислене, не толкова някакви социално-психологически характеристики на цялото общество, защото става въпрос за индивидуална психологическа нагласа. Също така аз не мисля, че младите хора са носталгици по едно минало, което, за съжаление - това е един от нашите грехове, те не познават, защото много малко им разказваме. Те могат да бъдат заблудени от един фалшив разказ за комунизма, който им го представя в изцяло положителна светлина, най-вече по отношение на сигурността, на възможността да се живее с една заплата, да се ходи на евтини почивки и всичко останало, като се спестяват много други подробности като липсата на свободно придвижване и най-вече на свободно мислене. Когато тези неща не се разкажат, а се изтъкват само някакви мними предимства, един млад човек лесно може да бъде убеден, но в днешния информационен свят с мигновен достъп до всякаква информация тази заблуда не би могла да трае дълго.
Като цяло не мисля, че младото общество е комунизирано. Друг е въпросът, че светът олевява и това е процес от години. Той олевява в икономически смисъл, което дори е малко по-жалко от това, ако беше идеологическо олевяването, защото комунизмът се срути най-вече заради неработещата си икономика. И когато едни световни лидери на проспериращи доскоро и все още страни тръгват натам, откъдето ние се връщаме, е много жалко да се гледа, защото хора като нас, които са живели в подобни времена, горе-долу знаем какво ще се случи, но пък не можем да предупредим, защото не ни чуват. Знаете, хората, които разполагат с власт и възможности, рядко се вслушват в мнението на тези, които смятат за малко по-бедни и малко по-неинтелигентни от себе си.
Една от мисиите на източноевропейските страни както в Европейския съюз, така и в НАТО, която поне до този момент не e e изпълнена, е именно да бъде върнат олевяващият свят към либералните си корени, като под либерални аз разбирам свободата във всичките нейни измерения - икономическа, политическа и т.н. Ние, които сме живели комунизма, трябваше да се опитам да попречим на тези, които не са, но вярват в неговите лъжливи идеи, за да не тръгват в тази посока. Всички бивши комунистически страни се оказахме слаби, разединени и явно недостатъчно влиятелни. В крайна сметка обаче обществото и хората се учат по трудния начин, така че най-вероятно ще се случи това, което се казва в нашата хубава приказка - "Що яде солта и тоягите като накрая пак плати"? Но нямаме избор - ще го преживеем".
В общественото и най-вече в политическото пространство от няколко години антикомунистическата мисия е много слабо застъпена. Същото важи и за дясната политика в нейния икономически, но и не само смисъл. Прозападна ориентация на България пък е само декларативна, колкото да я има, а в същото време антизападната реторика в различни направления и в полза на ретроградния изток, разбирайте преди всичко Кремъл, е все по-агресивна и печелеща влияние сред обезкуражените по различни причини българи. В този смисъл, попитахме Калин Манолов има ли опасност България да бъде отклонена от своя цивилизационен избор да е част от семейството на цивилизованите държави в НАТО и Европейския съюз, като той ни отговори така:
"Тази опасност е по-реална от всякога през последните 30 години и то най-вече заради ескалиращото напрежение между Запада и Русия, докато ние все още, за съжаление не сме се отърсили от статута на колониално владение, на потенциална 16-та република. Видяхте и вчера интервюто на руската посланичка Митрофанова, която се държа като генерал-губернатор, а все още няма никаква официална реакция от страна на Министерството на външните работи или от Комисията по външни работи в Народното събрание на този тип назидателно-покровителствен тон, който тя си позволява не за първи път. Аз мисля, чe нейното изпращане тук в началото на миналата година не е случайно, предвид и миналото ѝ.
За жалост, на реалната опасност не се противопоставят дори самоидентифициращите се като прозападни и антикомунистически формации, колкото и малко да са те. Не намирам адекватни причини за липса на такова противопоставяне, явно си правят временни политически сметки. Всъщност, със сигурност си ги правят.
Опасността от излизане от НАТО и Европейския съюз не е реална, но опасността от отклоняване от пътя е реална. Отклоняването от пътя не означава поемане на друг път непременно, а означава много по-бавно ходене, залитания, лутания, неща, които губят ценно време за обществото и трябва да бъдат наваксвани след това.
Ясно е, че Русия не може да предложи никаква алтернатива - нито военна, нито икономическа на Запада, и това, разбира се, е нещо, което може би "оправдава" липсата на активно противодействие на всички хибридни атаки, които от десетина години се случват в България. Някак се стига до заключението, че антикомунизмът отживял времето си, че не е престижно да бъдеш антикомунист, че даже е смешно, защото ситуацията сега е радикално променена. С това аз в никакъв случай не съм съгласен. Ако говорим за типичните комунистически нагласи, с които започнахме, те са вечни и се репродуцират непрекъснато, защото са ирационални. Комунизмът е една голяма емоция, една квазирелигия и винаги ще има хора, които ще са склонни да го прегръщат като една красива идея, без да се интересуват от начина, по който тази идея може да бъде осъществена, а този начин е единствено с насилие.
Антикомунизмът е дълг не само на определящите се като десни, а на всички честни и морални хора от абсолютно всички партии, защото за мен това е борба за истината. Неговото рационално и обосновано отхвърляне, за съжаление е било присъщо на малцина. За съжаление, защото този рационален поглед е рядък. обикновено отхвърлянето, както и приемането на комунизма, е емоционално. Ако бъде рационално и ако се прави от много малко хора, то някак си се губи в пространството. За това според мен просветените антикомунисти са длъжни най-после да дадат тон за един рационален и аргументиран дебат за комунизма и за нанесените от него поражения върху обществото. Това не може да се случва само посредством няколкоминутни интервюта в телевизионни студия, нито само на определени дати от календара, и то предимно по формален начин. Този дебат за преодоляване на комунистическото минало трябва да се води, както се водеше в Германия след Втората световна война дебатът за нацизма. И той не трябва да бъде само на думи, а най-после да се проведе лустрация в България, за да има гаранции, че това осмисляне и преживяване на миналото е било наистина разбрано и че това минало повече няма да пречи на развитието на страната в бъдеще. Напоследък лека-полека започва да се разбира и отново да се артикулира нуждата от лустрация - нещо, за което пледирам от много години и смятам, че никога не е късно.
Лустрацията по никакъв начин не е погазване на човешки права, а справедливост и застраховка, че едно свободно общество няма да бъде отклонявано от пътя си от хора, които идват от едно несвободно и недемократично минало и които не знаят нищо друго освен това, което са правили през комунизма. А това, което правят те в едно свободно общество, е да внасят разкол, да разделят и да владеят, да пречат на нормалното развитие просто защото не могат нищо друго - не могат да градят, а само да рушат".
"Имаше анонс от "Демократична България" за конституционна промяна, която да гарантира провеждането на лустрация за бивши ръководни кадри на БКП и тоталитарните ѝ служби, а от друга страна и на корумпирани политици и чиновници от по-ново време. Криминалната лустрация е също толкова необходима, колкото и политическата.
За да не бъде отменяна от Конституционния съд под претекста, че нарушава човешки права, лустрацията трябва да бъде вписана като възможност в Конституцията ни. Надявам се и очаквам "Демократична България" да си спомнят за това си предизборно обещание, дори мисля, че беше започнато писането на някакъв законопроект. Надявам се той да бъде завършен и приет", добави журналистът относно лустрационните норми.
"Лустрацията не е измислена след падането на Берлинската стена и не е отмъщение към комунистите. Тази практика е от 1945 година, когато се приема и започва да се прилага Законът за денацификацията на Айзенхауер, закон, който е част от един много по-голям следвоенен план, който се нарича 5Д и е бил съгласуван в Потсдам през лятото на 1945 година. 5Д включва денацификация, демократизация, демилитаризация на по правило много въоръжените тоталитарни общества, децентрализация на тоталитарната държава, която имаше един център за всичко, и демонтаж на икономическите системи на тоталитарната държава. Всичките тези 5Д трябва да се случат най-после и в бившите комунистически страни. Това е лустрацията - един мащабен план за нормализация на едно поробено преди това общество. Ако тези неща не се изпълнят в своята цялост и взаимосвързаност, обикновено се случват нещата, които наблюдаваме през тези вече над 30 години, и то не само в България - отклонения от пътя, залитания, връщания назад.
Смятам, че тази лустрация трябва да бъде не само самоцелна, не само една-единствена дейност на някого или някакъв орган. Тя трябва да стане в един по-голям мащаб, в една рамка, която може да бъде очертана чрез приемането на закон за български институт за национална памет. Така или иначе Комисията по досиетата вече 2-3 години работи с изтекъл мандат и не е подменян нейният състав и като дойде ред за това, а то скоро ще дойде, мисля, че трябва да се помисли за надграждане на тази комисия и прерастването ѝ в това, което обикновено се нарича институт за национална памет по модела на полския институт. Този модел не е единствен и не е директно приложим в България по ред причини. Но ако в България имаме такъв институт - една от дейностите, на който трябва да е продължаване разкриването на принадлежността на различни хора към бившите комунистически тайни служби и изкарване на имената им, когато те пожелаят да заемат някоя обществена длъжност, надграждането трябва да се състои посредством образователна дейност, която да действа в посока не само обявяване на имена, но и преосмисляне на цялото минало - с научни изследвания, с пълен достъп до всички данни за всички агенти - тоест дигитализиране на архива на комисията и качването му в интернет без каквито и да е ограничения.
Едно трябва да е ясно, без лустрация и декомунизация няма възможност за истинско демократично развитие в нито една страна. Настоявам, че е крайно време да се стигне до този етап от разграждането на комунизма - чрез лустрация и осигуряване на достъп до пълната информация. Всичко да се знае за всички. За последното дори няма законови пречки и е изключително необходимо за нормалното развитие на обществото. Не трябва да позволим и този път огласяването на такива информации да бъде единствено и само в ръцете на политиците, защото те със сигурност злоупотребяват.
Само след като истински си припомним за комунистическото минало и осъзнаем цялата истина за него, можем да си простим и да се помирим, понеже непрекъснато се говори за разделението на обществото. То е разделено, защото никога не е направило усилието, за което говорим досега, и защото в християнството прошката следва след покаянието", каза в заключение антикомунистът Калин Манолов.