„Омраза, носталгия, пародия – за мен това са трите начина за отношение към близкото минало. Единият е ясен – той беше рожба на 90-те години, когато хората мразеха и искаха да се махнат от онова ужасно време. И когато се роди слоганът „Кой не скача е ченге“. Другото е една трудно обяснима носталгия, съпроводена към митове в социалните мрежи колко хубаво е било. Носталгията си е носталгия по младостта, към която се прибавят политически коефициенти. Но най-неприятното е, че третият тип отношение към миналото, който аз съм нарекъл „пародия“ – цялата съвременна младеж се отнася с насмешка и неразбиране към тази проблематика. Писнало им е от тази работа.“ Така проф. Александър Кьосев коментира темата за прехода, жертвите на комунизма и поуките от историята коментира в предаването „Лице в лице“ по БТВ.
„Тоест – вместо да има морален натиск от страна на младежите, има обратното. Аз правя лесни обобщения, не е вярно това за всички, но в преобладаващите случаи мисля, че е вярно“, допълни проф. Кьосев.
„По темата има много добри книги, бяха направени изложби, филми, има и изследвания върху целия този период, архивите са отворени, всичко е документирано. Информационни източници има и то в изобилие, но истински интерес към това няма. Младите не се интересуват“, заяви още той.
Чичото на проф. Александър Кьосев, който той нарича чичо Кольо, е бил жертва на комунизма.
„Когато минеш през личната история, виждаш комунизма по различен начин. Аз обичах чичо Кольо изключително много. Че е бил концлагерист аз разбрах много късно. Вкъщи за това се мълчеше, той никога не говореше за това. По-късно аз специално го разпитвах, той каза съвсем малко. Беше потресаващо каква жизнерадост носеше в себе си този човек и колко различни хобита имаше като пенсионер, колко пътуваше. Беше страхотен човек“, разказа той.
„Има описания за хора, които рухват в концлагерите, не толкова от физическите условия, които са ужасни, колкото от безнадеждността, която ги превръща в „мюсюлмани“ – това е концлагерен прякор за онези, които са се предали и очакват края. Нашите лагери са били по-леки, не са имали такъв тип индустриално унищожаване, както газовите камери. Така или иначе концлагерът е машина за безнадеждност. Единици са тези, които са успели да оцелеят“, каза още проф. Кьосев.