Премиерата на „Физика на тъгата“ по романа на Георги Господинов, представена на 6 и 7 октомври в Народния театър „Иван Вазов“, предизвика интерес сред театралните критици и културните журналисти. Първите публикувани коментари са с положителен заряд, но наред с оценките за актьорската игра и режисьорския подход се открояват и резерви към продължителността и необичайната структура на спектакъла.
Словенският режисьор Йерней Лоренци избира да не следва буквално сюжета на романа. Вместо това изгражда сценично произведение, в което темите за паметта, детството, загубата и самотата се разгръщат чрез лични истории на актьорите. Този подход превръща литературния текст в отправна точка за колективно преживяване, но същевременно създава предпоставки за разминаване с очакванията на зрителите, които търсят традиционна театрална адаптация.
Някои театроведи признават, че първоначално са изпитвали съмнения дали романът може да бъде успешно пренесен на сцена. Причината е липсата на традиционна сюжетна линия и ясна драматургична структура в литературния първоизточник. След като обаче са гледали представлението променят първоначалната си нагласа и оценяват положително въздействието на сценичния разказ, изграден около личните преживявания на изпълнителите.
Стремежът на пиесата е не да възпроизведе книгата, а да създаде самостоятелно театрално произведение, вдъхновено от нейните теми. Именно това разграничение е важно при оценката на спектакъла, тъй като успехът му не може да бъде измерван единствено чрез представяне едно към едно с романа.
Взаимодействието сцена - публика, също е важно да бъде отбелязано. В края на първа част зрителите са призовани да се качат на сцената и да разгледат предметите, с които те или техните родители са израснали, но с молба "да уважават миналото" и да не ги пипат.
И въпреки да има разминаване между книгата и пиесата, то има една много силна връзка с между двете, а именно минотавъра, изпълнен от Димитър Николов. Останалата част от спектакъла се развива предимно чрез спомени, музика и лични преживявания на актьорите.
Самият Лоренци обяснява, че съзнателно е избрал да не драматизира романа в традиционния смисъл. Неговата цел е била да пренесе на сцената духа на книгата, като превърне индивидуалното преживяване на читателя в колективно преживяване между актьори и публика.
Общото между първите критически реакции е признанието за силното емоционално въздействие на постановката и за необичайния начин, по който тя използва личната памет като театрален материал. Различията са свързани преди всичко с въпроса доколко продължителността, фрагментарната структура и отдалечаването от романа подпомагат или затрудняват възприемането на спектакъла.
„Физика на тъгата“ може да бъде описана като постановка, която предизвиква не само емоционална реакция, но и професионален разговор за границите между литературата, театъра и личното послание.
Следващите представления на „Физика на тъгата“ са обявени за 29 октомври, 6 и 24 ноември, както и за 2 и 16 декември на Голямата сцена на Народния театър