Хвала, майсторе! Най-накрая да попадна на нещо, което не само си струва гледането, но и всички суперлативи, на които съм способен. „Където пеят раците“ се оказа най-неочакваният от мен шедьовър тази година и това ми дава надежда, че съвременното кино не е изцяло попаднало в клопката на компютърните ефекти и политическата обремененост.
Адаптацията по романа на Дилия Оуенс ни отвежда в Северна Каролина в средата на миналия век, където едно момиче е изоставено от семейството си, благодарение на бащата, който малтретира майката и всичките си деца под въздействието на алкохола. Кая Кларк (Дейзи Едгар-Джоунс) е най-малката от всички, но по някаква причина решава да остане при баща си (Гарет Дилахънт), защото усеща едно необяснимо влечение към мочурищата, в които живее. Десетина години по-късно е обвинена в убийството на млад мъж, с когото има любовта връзка, но едва тогава жителите на малкия град Баркли Кав разбират, че тя не е просто „Момичето от мочурищата“, както я наричат през всичките тези години.
Това се оказва първият филм на режисьора Оливия Нюман, предназначен за голям екран. Останах искрено изненадан от работата ѝ, защото е извадила максимума от почти всичките си главни герои, като дори е направила така, че мочурището да е един своеобразен персонаж, който не стои просто за фон на събитията. Книгата на Дилия Оуенс със сигурност е имала нужда точно от перспективата на жена, която не иска на всяка цена да прокарва идеалите си, а умее да преразказва истории. От доста време не бях виждал силен женски образ, въпреки и заради всичките си слабости.
Дейзи Едгар-Джоунс пък на свой ред грабва възможността и превръща ролята в своя. 24-годишната лондончанка също прави първата си поява на голям екран, но съм убеден, че това няма да ѝ е за последно. Тя успя да ме накара до такава степен да ѝ симпатизирам, че в най-трудните ѝ моменти вътрешно съм скандирал за нея. Веднъж дори замахнах с въображаем камък заедно с нея, но за щастие в киносалона беше тъмно и хората не повикаха охраната.
Имам някои критики обаче към Тейлър Джон Смит в ролята на Тейт Уокър. Просто това момче ми дойде прекалено мазен в един момент. Няма нищо лошо човек да обича и уважава жените, но по едно време ти става ясно, че е прекалено излъскан образ, както би подхождало напълно в книгата, но стои малко неубедително на екрана. Не съм сигурен дали това се дължи на неговата липса на идентичност или е проблем на сценария, но и в двата случая ми идваха някои обидни думи на ума по негов адрес.
Много повече ми допадна Харис Дикинсън в образа на Чейс Андрюс. Той напълно е схванал нуждата от добавяне на щипка реализъм в персонажа си, защото иначе рискува да попадне в някакъв стереотип, който веднага би му лепнал етикет в очите на зрителя. Във филма обаче те кара да се замислиш на моменти - харесваш ли го, не го ли харесваш и т. н. Адмирации, момче! Все едно гледах един съвременен прочит на Гастон от приказката за „Красавицата и звяра“.
Интересно решение бе, че малкото по-популярни актьори в „Където пеят раците“ получиха второстепенни роли. Дейвид Стратайрн, Микаел Хайт и Гарет Дилахънт бяха от ключово значение за историята, но с огромен финес не откраднаха светлината от прожекторите към себе си, а се постараха, за да допринесат за цялостия образ на главните герои.
Държа да похваля и децата във филма - Джоджо Реджина, Люк Дейвид Блъм, Блу Кларк и Уил Бъндън, защото си личи, че в близките години може да се очаква много от тях. Всички големи режисьори и продуценти са категорични, че най-трудно се работи с деца, но изглежда, че тук тези малчугани са улеснили максимално екипа около себе си. Или поне така изглежда, за да може крайният резултат да е този, който виждаме.
Напоследък рядко ми се отдава възможност да се порадвам на един смислен сюжет, събран в рамките на малко повече от два часа. Все едно най-добрите сценаристи вече работят само в телевизията, а за киното остават онези, които имат да представят проекти за точки във висшето си образование. „Където пеят раците“ е базиран на литературна творба, както вече казах, но съм сигурен, че филмът ще изгради своята идентичност с времето. Едва ли ще препълни киносалоните в края на лятото, но съм готов да се обзаложа, че ще е заглавие, към което хората ще се връщат с удоволствие, както на стрийминг платформите, така и когато дойде време родните телевизии да го излъчат.
Оценката ми за филма е 9/10. Съветвам всички български продуценти, режисьори, сценаристи, актьори, оператори и сие да седнат, да го изгледат и да видят, че добро кино може да се прави и без стотици милиони, държавни субсидии, продуктово позициониране и т. н. „Където пеят раците“ е все едно български филм, ама че добър.