"Знаех, че ще напиша тази история, вдъхновена от майка ми. Тя почина малко преди пандемията от Covid-19. Доживя до 98-годишна възраст. Ако бе поживяла още малко, щеше да стане на 100. Родена е по време на пандемия – пандемията от Испански грип. Можеше да стане свидетел на втора – от Covid, както Виолета. Майка ми бе и с подобни качества като героинята ми. Разликата между двете е фактът, че на майка ми никога не ѝ е даден шанс да се издържа сама. Винаги е била зависима от баща ѝ, от брат ѝ, от първия ѝ мъж, от втория и от мен. Никога не е работила през живота си. Нейните идеи и таланти останаха неразвити. Тя нямаше свободата, както и възможностите за това. Исках да имам героиня, която ще е като майка ми, но още от много ранна възраст се грижи сама за себе си. Това ѝ даде огромна свобода. Такава беше основната идея, която имах. Какво обаче щеше да се случи с Виолета? Знаех, че трябва да проследя хронологията на века през който тя живее. Това, което се случва по света през 20 век - войните, превратите, осъдените на изгнание, засяга и живота ѝ".
Това сподели в интервю за БНР една от най-четените световни писателки Исабел Алиенде за своя нов роман "Виолета".
"Идеята ми беше Виолета да пише мемоар. Реших обаче да го пише до някого. Това ми позволи да ползвам глас от първо лице. Това ме приближава до читателя. Когато разказвачът е в първо лице, читателят има усещането, че героят говори директно на него".
За "Виолета" Исабел Алиенде си припомня и писмата, които често са си писали с майка ѝ.
"Всеки ден си пишехме. Нека ти покажа – нали виждаш тази голяма кутия? Имам такава за всяка година през която сме си писали. Разделени са по десетилетия. Във всяка от тях има между 600 и 800 писма. Подредени са в хронологичен ред. Ако ме питаш, например, какво се е случило на 11 април 1987-а, отивам до кутията на 1987 година и намирам писмото там. Животът на майка ми е описан в тези писма. Знам всичко за нея. Думите са писани с емоцията на деня. Беше ми много лесно да създам Виолета, базирайки я на личността на майка ми през различните периоди в живота ѝ".
Виолета, както и самата Исабел, преминава през всякакви моменти - и тъжни, и хубави - есенцията на един човешки живот. Често трябва да се изправя след пореден крах, за да продължи пътя си, въпреки всичко.
"Много често нямаме друг избор. Или пък животът те праща на кръстопът. И трябва да избираш – между едно или друго. Променяш посоката си. Понякога имаш възможността да избираш – понякога не. Например, когато трябваше да избягам от Чили. Бях късметлийка, защото попаднах във Венецуела. По това време това бе добронамерено, щедро, гостоприемно място, което допускаше до себе си бежанци от къде ли не. Но, обикновено, те нямат този избор. Просто трябва да бягат. И това е. Има и ситуации като тази с болестта и смъртта на дъщеря ми. Нямаш избор. Просто трябва да свикнеш с фактите. И с болката, която продължава години. Така стоят нещата."
"Такъв е бил животът ми. Имала съм много хубави моменти – любов и успехи. Но съм преминавала и през много трагедии. Имах сложно детство. Животът ми е бил и много труден. Той ме направи по-силна. Но също и по-щастлива. Защото това ме научи да ценя всичко добро, което се случва. Вече съм на 80 години и мога да погледна назад. Будя се много рано, около пет часа сутринта. Седя в мълчание за около половин час. И благодаря. За всичко, което имам. По този начин се подготвям за прекрасния ден, който ми предстои. Щастлива съм, че съм на този свят. Въпреки че се случват и лоши неща.
Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.
Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните ѝ книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г.