Тя беше 92 години, дребничка, перфектно облечена за възрастта си с благ поглед, макар, че очите и не виждаха много ясно. Търпеливо чакаше във фоайето на старчески дом, защото от днес това щеше да бъде нейният дом.
Когато най-накрая пристъпи в новата си стая, възкликна:
- Прекрасна е тази стая, обожавам я. Щастлива съм, че ще живея тук.
Служителят знаейки, че тя е сляпа, спонтанно и не съвсем тактично възрази:
- Но как я харесвате, като не можете да я видите?
Това, което му отговари възрастната дама, го порази.
- Щастието няма нищо общо с вида на стаята. Щастието е въпрос на решение. Дали ще ми харесва моята стая или не, зависи не от подредбата на мебелите, а от мен. От подредбата, организирането на моите мисли в тази стая. Това е решение, което аз взимам всяка сутрин: Дали да прекарам деня в леглото пъшкайки над болежките си и недоволствайки от живота, или да живея, да правя каквото мога, да съм благодарна, че съм жива. Всеки ден е подарък и аз ще се радвам на всеки подарен ден. Моята старост е като добре направена инвестиция, като пълна банкова сметка, пълна с безброй, добре изживени щастливи дни.
Точно затова, аз реших да харесвам новата си стая. В нея аз ще бъда щастлива!