Сутрин е. Купих си кафе. В този момент една възрастна дама се обърна към мен:
– Минете преди мен. Аз не бързам за никъде. Навярно Ви чакат и днес ще свършите безброй добри дела.
– Благодаря, госпожо. Но как сте сигурна, че делата ми ще са добри?
– Не сте ли поглеждали над рамото си?
– Много пъти.
– Толкова съм близо вече до тях. Затова ги виждам.
– Благодаря, госпожо. Лек ден.
– Лек ден и на Вас.
Понечих да тръгна. Тогава старата госпожа ме хвана за ръка. Все едно ме обхвана желязно менгеме. Толкова здраво стискаше.
– Грижете се за себе си – изрече в лицето ми с най-прекрасната усмивка на света.
Нещо тежко тупна до краката ми. Керемида от покрива. Точно там, където трябваше да се намирам, ако не беше ме хванала.
Обърнах се, за да ѝ благодаря, но нея вече я нямаше.
Моят ангел ме опази. Той беше мил, грижовен, а доброто дело спаси живота ми.