Годината бе 1933. Съкратиха ме от работата, където и без това не бях на постоянно място, така че вече не можех с нищо да допринеса за семейния бюджет. Единствените ни доходи бяха парите, които мама докарваше като шиеше на други жени.
Тогава мама се разболя и няколко седмици не можеше да работи. От електрическата компания дойдоха и ни прекъснаха тока, защото не си бяхме платили сметката. След това и газовата компания ни спря газта. Спряха ни и водата, само че от здравната служба ги накараха да ни я пуснат от хигиенно-санитарни съображения. Шкафовете вкъщи се опразниха съвсем. Добре че имахме една зеленчукова градинка и си готвехме отгледаното в нея на огън, който палехме в задния двор.
Един ден малката ми сестра доприпка вкъщи от училище и рече:
- Утре трябва да занесем в училище нещо за бедните.
Мама понечи да каже:
- Че има ли по-бедни от нас?
Но майка й, която по това време живееше при нас я дръпна за ръката и я спря, смръщила вежди.
- Ева - рече тя, - ако втълпиш в главата на детето мисълта, че е бедно, то цял живот ще си остане бедно. Имаме останал един буркан мармалад. Може да го занесе.
Баба намери отнякъде хартия и розова панделка и уви с тях последния ни буркан с мармалад. На другия ден сестра ми се запъти към училище гордо понесла своя „дар за бедните"
И винаги след това, ако около нас възникнеше някакъв проблем, сестра ми естествено приемаше, че трябва да се включи в разрешаването му.
Едгар Бледсоу