Великият учител Нан-ин бил на смъртния си одър. Този необикновен мъдрец се славел, освен със знанията и зрелостта си, но и с чувството си за хумор.
В последното си обръщение към учениците си, той им казал:
- Не искам да страдате за смъртта ми, защото това съвсем не е смърт. Знайте, че когато плачете, ще ви гледам от другия бряг и ще се смея. Искам да танцувате, да пеете и да се веселите. Отивам си, защото ми дойде времето. Тялото ми вече е бреме, а не удобство. Такава е волята ми. Не измивайте трупа ми, вече съм се измил. И не ме преобличайте, облякъл съм каквото искам.
След това затворил очи, поел последния си дъх и умрял.
Но хората са си хора. Когато си отива такъв човек, естествено остава болезнена празнина. Те плакали и скърбили, но не за дълго.
Когато положили тялото на погребалната клада, всички започнали неволно да се смеят, макар очите им да били още насълзени. Учителят бил скрил в дрехите си най-различни неща - бомбички, фишеци и малки фойерверки. (Японците са много вещи в изработването им). Хората се смеели и плачели. Бомбичките гърмели, а фойерверките избухвали, било много ярко и красиво. Но това не било всичко. Хората гледали в небето, на фона на нощта, димът от кладата изписал няколко йероглифа, които значели: „Внимавай в картинката!" Учениците се вторачили в небето, напълно забравили за кладата. Приживе учителят им повтарял най-често това. А надписът означавал, че не ги е изоставил, и че след смъртта си ще продължи делото, на което посветил живота си.