Един рибар всяка нощ ходел на брега на морето и хвърлял мрежата си. Знаел, че на разсъмване рибите винаги идвали да ядат миди, затова пускал мрежата си преди изгрева на слънцето.
Живял в къщичка близо до брега и идвал там всяка нощ, преметнал мрежата през рамо. Разгъвал я и нагазвал във водата бос.
Но една особена нощ, когато стъпил на морското дъно, усетил как кракът му се удря в нещо много твърдо на дъното.
Опипал го с ходилото си и установил, че прилича на торба с камъни.
Ядосал се и помислил: „Кой глупак е изхвърлил тези боклуци на брега?". После се поправил: „На моя бряг".
„Аз съм толкова разсеян, че всеки път, когато влизам във водата, ще се спъвам в тях..." Така че вместо да хвърли мрежата, той се навел, хванал торбата и я извадил. Оставил я на брега и отново влязъл с мрежата във водата.
Наоколо било тъмно и когато излязъл на брега, отново се препънал в торбата с камъните.
Помислил си веднага: „Какъв глупак съм".
Извадил ножа си, разрязал торбата и опипал с ръка, за да разбере какво има вътре. Вътре имало няколко тежки камъка с големината на портокали.
Рибарят отново си помислил: „Кой идиот пълни с камъни торба и ги хвърля в морето?".
Грабнал един, претеглил го в ръка и го хвърлил в морето.
Секунди след това чул звука от камъка, който потънал в далечината. Цоп!
Тогава пъхнал отново ръка в торбата и извадил друг камък. Отново чул цоп!
Хвърлил следващия в друга посока - плъок! После хвърлил два наведнъж и чул плъос-плъос! Застанал с гръб към морето и се опитал да ги запрати колкото се може по-надалече — пляс-пльок!
Забавлявал се да слуша различните звуци, да пресмята времето и да брои със затворени очи: до две, до едно, до три и продължавал да хвърля камъните в морето.
И така, докато на хоризонта просветляло.
Рибарят пъхнал ръка в торбата и установил, че в нея е останал само един-единствен камък.
Тогава се приготвил да го хвърли по-далече от останалите, защото бил последен и защото слънцето вече изгрявало.
Когато отметнал ръката си назад, за да има по-силен замах, първите слънчеви лъчи осветили камъка и той видял, че от него се излъчва златист метален блясък, който привлякъл вниманието му.
Рибарят сдържал желанието си да го хвърли и го огледал. Камъкът отразявал слънчевата светлина дори през мъха, който го покривал. Мъжът го потъркал в дрехите си, сякаш бил ябълка, и камъкът засиял още по-ярко. Учуден, той го опипал и установил, че е от метал. Тогава започнал да го изтрива в пясъка и ризата си и видял, че е от чисто злато. Камък от масивно злато с размера на грейпфрут. Но радостта му помръкнала при мисълта, че камъните, които хвърлил, били също като този.
И си помислил: „Колко глупаво постъпих".
Държал в ръцете си торба, пълна със златни камъни, и като пълен глупак ги хвърлил, за да се забавлява от звука от падането им във водата. Започнал да се вайка, да плаче и да се проклина заради изгубеното богатство; мислел си, че е нещастник, глупак, идиот...
Започнал да крои планове - да влезе във водата, да намери водолазен костюм и да се гмурне до дъното, да го направи през деня, да доведе група водолази, за да ги търсят, — и плачел и ридаел все по-безутешно.
Слънцето се издигнало над хоризонта.
И тогава си дал сметка, че още държи последния камък и че ако слънцето било изгряло секунда по-късно или той бил хвърлил камъка по-рано, никога нямало да разбере, че в ръцете си е държал злато.
Накрая осъзнал, че притежава истинско съкровище - истинско състояние за беден рибар като него.
Рибарят разбрал какво щастие е да можеш да се наслаждаваш на съкровището, което все още притежаваш.
Из "Пътят на сълзите",
Хорхе Букай