Веднъж една голяма група мъдри притчи се събрали заедно за да си поговорят, както правят понякога и хората. Всяка разказвала себе си, а останалите слушали и се радвали на мъдростта на сестра си. Само една седяла тихо в ъгълчето и тъжно се усмихвала.
И ето, всички притчи разказали за себе си, но единствено тя не отронила нито дума. Няколко от съседките ѝ учудено я попитали:
- Защо така мълчиш и не разказваш за себе си?
- Не ти харесва това, което чу от нас ли?
Тъжната притча отвърнала:
- Може ли първо нещо да ви попитам, мъдри мои сестри?
-Разбира се! Питай! - приканили я притчите.
- Ето, хората са ви слушали. Какво казваха след това?
- Хвалеха ни.
- Цъкаха с език/
- Радваха се.
- Клатеха глава.
- Усмихваха се.
- Казваха: "Вярно е!"
Дълго изброявали притчите, а приятелката им ги слушала. Когато споделили всички отговори, тя отново заговорила:
- Хубаво е, че са били доволни. Хубаво е, че са ви разбрали, че са оценили вашата мъдрост и истина. Но промениха ли начините, по които се държат след това? Или останаха същите, каквито бяха?
Останалите притчи отвърнали с мълчание.
- Затова съм и тъжна притча, сестри мои.