Скока с парашут има няколко „технически“ етапа. Първоначално ти скачаш сам, или някой те бута в пространството. И в двата случая минават няколко безкрайни минути на летене в безтегловност. Парашутите са два. Един на гърба и втория резервен, на гърдите за сигурност в случай на засечка на главния парашут.
Моментът на разтварянето на „чадъра“ е съпроводен макар и за секунди, от губене на съзнание. Причината е разтегателността на гръбначния стълб, която реагира на шока между скоростта на падането от земното притегляне и внезапната спирачка от парашута, която се противопоставя на падането.
Актуалните български събития много приличат /досущ/ на скока с парашут. Защо? Защото в една Франция например се направиха стотици филми, написаха се стотици книги, публикуваха хиляди статии за периода на немската окупация, съпротивата срещу диктатурата и победата на демокрацията. Само опери не бяха посветени на събитията 1939 – 1944 година. В сравнение с това за миналото в България – с малки изключения, не се знае нищо! Още по-голяма е разликата с Германия.
Ако има народ който с основание може да се срамува от миналото си, това безспорно е Германия. Нацизма, Холокоста, Щази. При запознаването с тези периоди само студена пот може да потече от всяка нормална глава. Но немците извадиха миналото си пред всички и превърнаха тъмнината в светлина. Никой не би си позволил днес да упрекне Германия в незнание, прикриване и липса на Демокрация. С начина по който немците подходиха към миналото си, те се превърнаха в пример.
Пример за някои, но явно не за всички! Какво пречи на България да постъпи и тя като Германия? Днешните протестиращи са с уважителни искания. Желанието им да живея нормално е разбираемо. Но политическите им познания не са убедителни. Кой от тях е чувал за Славчо Трънски, Добри Търпешев, Борис Арсов, за Горяните, за Димитър Списаревски, за Г.М.Димитров, /освен че е метростанция/, за Ценко Барев? Никола Мушанов е софийски булевард, но кой е човекът който носи това име? И ето приликата със скока с парашут. България бе блъсната без съответната подготовка в пространството. От тотлитарна централизирана икономика в капитализъм без правила.
Един батальон медийни палячовци отвличаха вниманието на хората или със зрелища или с пози на знаещи, разбиращи и напътстващи. Въпреки, че изкараха по някой курс на Запад, никой от тях не осъзна, че имат възпитаваща роля и просветителско задължение към редовите български граждани. Консумация вместо Демокрация. Абитуриенти се напиват като прасета, а приятелките им напомнят „Дамата с камелиите”. Всичко това пред влажните от умиление погледни на техните родители. Джипа и мутресата станаха символ на социалния успех. Все пак се чуват тук и там гласове против чалгата и силикона.
Добронамерени българи започват да питат за стойностите и ценностите на младите. Но как ще стане това когато софийски сноби се замерят с цитати от Фридман и Кейнес, без да знаят дори кои е Иван Тодоров-Горуня. На протестите се появиха фланелки с името на Джорж Оруел. Много добре, но аз бих се радвал да прочета или чуя някъде и името на Пеньо Пенев. Друга преграда към опознаването на собствената си страна е сбирщината зубрачи на чужди рецепти: НПО-та, фондации и асоциации с пари от чужбина. Всички те в едно и също време дават акъл без да имат практически опит, нито по отношение на Демокрацията, нито по отношение на Капитализма.
Тези всезнайковци говорят от името на „обществото“, без да са избирани от него и „де факто” му пречат да се изяви. Гражданското съзнание се ражда в условия на борба, не пред телевизора или салатките. В резултат на привидната информация, на „Жълтата преса” и сапунените сериали вниманието на хората бе отклонено и разграбването на държавата премина сравнително спокойно. Монополите в икономиката съвпаднаха с монопола на партиите. В България заработи един вид партиен капитализъм. Квотите на президента и на парламента в Съдебната система гарантираха имунитета на „елита”. Енергетиката, телекомуникациите, банките, медиите, транспорта, всички жизнени за страната потоци бяха разпределени между, има- няма, хиляда души и техните семейства.
Протестите от февруари срещу цените на тока показаха, че търпението на обществото не е без граници. Втората вълна протести с политически привкус пропъди депутатите и предизвика предсрочни избори. Техният резултат освен, че разочарова, показа невъзможността на системата да се реформира от вътре. Конституцията с абсурдният избирателен закон пази монополите и пречи на участието на гражданите в управлението на страната. Остана изборът между Терминал 2 и улицата. Станишев и Орешарски и Местан допуснаха фатална грешка. Тежестта на личността Делян Пеевски.
Преля чашата на допустимото. Опиянена от нови надежди, България литна в пространството без резервния парашут на Демокрацията. Архитектите на прехода бяха пропуснали да ѝ го закачат.