Краят на българския Преход дойде някъде към 2008-2009 г. Оттогава не само е установено постпреходното Статукво, но и цялата ни политическа машина бе организирана така, че това Статукво да бъде укрепвано, циментирано и задълбочавано. Олигархията вече не трябваше да държи държавата на ръчно управление и затова си назначи своите охранители, агенти, доносници, протежета, разносвачи на куфарчета, шофьори и обслужващ персонал да управлява страната така, че Статуквото да функционира безотказно. Статукво, при което една тънка прослойка от 6-7% консумираше огромната част от благата и ставаше все по-богато. А останалите 93-94% от населението нямаха надежден контрол върху своите жизнени стратегии, малки промени в законите, капризи на властта, сделки на управлението с организираната престъпност, случайни или закономерни бедствия можеха да им разбият досегашния живот и те да започнат да валят надолу в жизненото си битие към социалното дъно.
Постепенно, обаче, самата власт на обслужващия персонал позволи чрез нея някои личности в този персонал да достигнат мащабите – като финасов ресурс и мрежи на влияние – до статута на олигарси. И това логично доведе до безогледна война между олигарсите от Прехода и олигарсите от постпреходното Статукво.
Основният проблем на България, така, както аз го виждам, е, че Статуквото се е изчерпило, то повече не може да продължава, но печелещите от него искат то да продължи и не позволяват неговото реформиране или демонтиране. За тях Статуквто е манна небесна, то пълни техните банкови сметки и ги прави несметно богати, а че държавата ни е деморализирана и осквернена, че затъва в скандали, че върви от един национален траур към друг, е без значение… Статуквото плячкосва България и много му харесва да продължи да я ограбва и лишава от бъдеще.
Когато Статуквото набираше сили, чрез които да се установи като неподлежаща на обжалване присъда, аз бях в президентството и можех отблизо да наблюдавам как Статуквото разчиства пътя си, как се стреми да се увековечи и да сложи точка на Прехода.
Тогава (2005 г.) писах на президента Първанов в свой анализ, че у нас има вече две антагонистични Българии.
„Тяхната“ България е малка, сита и самодоволна, притежава парите и медиите, има правото да казва каквото си поиска, да обяснява на "Нашата" България какво се случва в страната, да ѝ насажда оптимизъм и да ѝ внушава, че живее все по-добре. Тя преиграва с пропагандата, понеже вместо оптимизъм може да насади по-силен песимизъм. Защото ако даден човек чува само колко по-добре си живеят вече хората, а при него нещата не вървят и дори се влошават, може да се обезвери и си каже, че изглежда самият той е неудачник, некадърник и аутсайдер.
„Нашата“ България е голяма, обедняла, едвам свързва двата края, бори се за оцеляване и може само да слуша как всичко е наред и колко силно желае „Тяхната“ България да я управлява.
Ето защо президентът Първанов не трябва да си заравя главата в пясъка, да не отчита това разделение. Грешка е да смята, че може да стане кандидат на "Тяхната" България – най-много да ѝ е марионетка.
И президентът Първанов направи своя избор – да бъде кандидат на „Тяхната“, на олигархичната България. Така стана нейна марионетка и тя, като си оплете кошницата, го изплю от своята система на Статуквото, превърна го в политически маргинал.
Но след като президентът Първанов направи своя избор и се закле във вярност на „Тяхната“ България, Статуквото му върна жеста и обезпечи 100%-то му преизбиране. То разчисти всички конкуренти, които можеха да размътят водата при президентските избори. Помогнаха несъзнателно (надявам се) и десните, като издигнаха един възрастен човечец, някога, в началото на промените дори не подозиращ, че е седесар. Той вече не е между живите, да почива в мир.
И така, на сцената останаха само Първанов и Сидеров, затова друг резултат, освен разгром не можеше да има. Първанов спечели лелеяния втори мандат, осребри го материално, но се обезличи морално.
В края на първия мандат се разделихме с него. Въпреки публикуваните две книги (има ги на моя сайт), как съм го съветвал, първият му мандат се превърна в петно в моята биография…
Статуквото и тогава, и сега играе на сигурно. То другояче, освен 100%-во гарантиране на победата си, не умее и не иска, то не обича рисковете, то е отрицание на риска. То е антагонистично на самата мисъл за Промяна. И затова вече от три месеца ние виждаме как в София Статуквото тича по две писти, залага на две карти, впрегнало е мощен финансов, личностен, медиен и социологически (социо-лъжи-чески) ресурс да внушава, че има само две кандидатки. Само две възможности – коя от коя всъщност по-вредни и по-уродливи, защото са неговите, на Статуквото два позволени избора. За пакостите на дилетантството, грозотата, лошия вкус и корупцията в София едната възъможност е толкова недопустима, а само за падението „Пеевски“ другата не би имала моралното право да е възможност... Но Статуквото знае какво иска и как да го постигне – а то иска само едно – да си остане Статукво.
Вярно е, че така, както през последните десетина години функционира политическата ни система, тя моделира и узаконява Статуквото, то е неин образ и подобие. Но е в сила и обратното – Статуквото също моделира и узаконява с функционирането си политическата ни система. И по този начин не само деморализираната и осквернена наша Държава засилва и обезценностява Статуквото, превръща го в гротеска и фарс, но и Статуквото все повече деморализира и осквернява Държавата, стиска я за гушата, притиска парализиращо сънната ѝ артерия, прогонва талантливите и кадърните от България, а ако някой от тях упорито остава тук, го омаскарява, опорнографява, обезсърчава и обезличностява…
Това за мен е главната раазделителна линия днес у нас – Статуквото срещу Промяната.
Статуквото означава агония, апатия, аномия, анемия. Статуквото днес е начало на края, точно както преди десетина години, когато се установяваше, то бе краят на началото.
Промяната носи неопределеност. Промяната носи риск. Промяната е нещо като котката на Шрьодингер. Промяната е като котка в чувал. Но тя е шанс за страната ни. Всяко бъдеще след настоящето на Стакувото е по-добро за България от Статуквото на настоящето.
Ето защо – според скромното ми лично мнение - от едната страна на разделителната линия днес са кандидатите на Статуквото (в София това са кандидатките на Статуквото), а от другата страна са кандидатите на Промяната. Останалите са подробности от пейзажа, те са шум в системата, те са изхвърлени на вятъра гласове, те са избор без избор.
Трябва да се осъзнава, че макар победата на Статуквото на изборите да не е веднъж завинаги и окончателна и безвъзвратна, с всяка следваща победа Статуквото ще става все по-непроменимо. Защото с всяко завъртане на болта на деморализирането и оскверняването на България, той ще влиза в нейната социална тъкан все по-надълбоко и все по-разкъсващо тази тъкан. И тогава ще достигнем онзи свръхкритичен миг, когато или обществото ни ще издаде своя последен дъх като общество, или ще започне да се случва нещо страшно, за което не ми си мисли…
Автор: Николай Слатински