Една нова епоха е на път да замени предишната и положи своето стъпало в световната история. Тя все още е с неясни контури, но се усещат нейните предизвикателства в качеството на човешките отношения, в изискванията към политическата и интелектуалната съвест на човечеството. Би могло да се каже, че като реплика на неудовлетворението от постигнатите реалности в рамките на този процес отново намира място идеята за свят на благоразумието, справедливостта, толерантността... Движения и организации със социална, политическа, конфесионална, културна, екологическа, професионална и духовна насоченост не само изповядват и проповядват тази идея, но и се включват в мащабни акции за нейното осъществяване…
Но такива тенденции ги е имало преди – всъщност, винаги. За жалост сега действителността все повече се лишава от оптимизма на надеждите: не стихват стълкновенията и конфликтите, които са скрита форма на перманентната война – мирът и свободата са подложени на изпитание, националните граници и международните принципи са застрашени; свидетели сме на надигащ се национализъм и популизъм, на задълбочаваща се пропаст между богатството и бедността, на корупция и организирана престъпност, на постоянна берзаработица, на социалния крах на милиони хора, на постоянния страх от война и тероризъм, държави и институции се разпадат. С бързи темпове се изменя външния облик на действителността и интровертния свят на човека; изместват се основите на неговия поглед към света; разрушава се онази система от ценности, която е крепяла обществата в течение на години…
Динамичните форми на този процес се наблюдават всекидневно и в Европа, която днес се намира в центъра на кризи - от Балтийско море до Персийския залив. Затова все по-остро се поставя въпросът за бъдещето на Европа и Европа на бъдещето. След трагедията, жертвите и руините на Втората световна война, европейските лидери бяха убедени, че пътят към мира минава през европейската интеграция. Вдъхновени от тази идея, през 1951 г. се положиха основите на най-големия проект за мир – Европейската общност. Четирима бащи асистират „раждането” на Европейския съюз. Министър председателят на Италия Алчиде де Гаспери (1945 до 1953 г.) заедно с германския канцлер Конрад Аденауер (1949 до 1963 г), с министъра на външните работи на Франция Робер Шуман (1948 и 1952 г.) и неговия съотечественик Жан Моне правят първата стъпка към обединена Европа със създаването на Европейската общност за въглища и стомана. През следващите десетилетия Европейският съюз не само успя да съхрани мира и стабилността, но осезаемо подобри социално-икономическия и културен живот на европейските нации. Те заживяха в условията на свобода и благоденствие, т. е. би могло убедено да се твърди, че бе реализиран идеалът на основоположниците на Европейския съюз – мирна, обединена и просперираща Европа.
Досега Европа, а и светът изглеждаха повече от всякога сигурни.
През последните години различни политически, националистически и всевъзможни други тенденции подкопават това значително човешко завоевание и създават предпоставки постигнатото досега не само да бъде обезсмислено, но и заличено. Сякаш всичко, което през десетилетията бе постигнато за стабилността, сигурността, доверието и любезността, почтителността и надеждата, е изложено на риск, заплаха, несигурност, опасност… След обявяването на резултатите от референдума за излизане на Великобритания от Европейския съюз, Нейджъл Фараж произнесе „реч на победата.” Същевременно Марин льо Пен, Герд Уилдър, Матео Салвини, Тхулсен Дахл, Норберт Хофер, Джими Акесон и прочие крайни националисти очертаваха перспективи и крояха планове за провеждане на подобен референдум в собствените им страни. А отвъд океана Доналд Тръмп, тогава все още кандидат на Републиканската партия за президент на САЩ, възкликна: „Великолепно! Поздравявам англичаните, които си върнаха страната”.
В такава ситуация сред хората се наблюдават различни типове поведение. От една страна непримиримост, съпротива и опозиция спрямо реалността и от друга – отчаяние и униние от картината на действителността и проповядване на мрачни умонастроения. Причината за това е обърнатата перспектива на нашето мислене. Това е парадокс, чиято същност не се осъзнава от настоящето. Защото настоящето винаги функционира според законите, дефинирани от миналото; по инерция винаги, когато искаме да формулираме определени норми, правила, принципи, закони и пр., се обръщаме към историята, където търсим аналогиите, за да дадем някакъв тласък на мисленето, което да носи духа на настоящето. Изправен пред този парадокс, разумът търси само някакво приемливо негово обяснение, без да намира изход от създалите се абсурдни ситуации.
В класическия си роман „Името на розата” Умберто Еко описва общество, което наподобява делта на река: „…една величествена пълноводна река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката – защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки – вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море… Всеки ръкав от делтата може да бъде сравнен с опит на реката да стигне колкото се може по-скоро до морето, т. е. до момента на пречистването си когато реката започне да излиза от руслото си, еретичните разклонения и разклоненията на движенията за обновление стават много и се объркват… Някой се опитва да възстанови насила дигите край реката, но не успява. И някои ръкави на делтата биват засипвани, други – отведени с изкуствени канали към реката, а трети биват оставяни да си текат, защото не е възможно да се обуздае всичко; все пак не е зле реката да се очисти от част от своята вода, ако иска да запази целостта си, ако иска да има свое, забележимо русло.” Макар Еко да има предвид църквата („която в течение на векове е обединявала цялото общество, цялото християнско население, е станала много богата и пълноводна и като е повлякла със себе си и отпадъците от всички страни, през които е преминала, е загубила своята чистота”), това описание реално отразява обществото, в което живеем – то се е превърнало в делтаобщество. Всъщност тази метафора е приложима за всеки предходен етап на човечеството, но е особено ярко отражение на нашето съвремие.
Разнопосочни, дори антагонистични са мненията за днешното състояние и бъдещето на Европейския съюз. „Уроците от британския референдум са много сериозни, и те засягат не само Великобритания, не само Европа, а дори целия свят”, отбелязва ветеранът на американската дипломация Хенри Кисинджър в статия в американското издание "Wall Street Journal", където изразява тревогата си от случилото се във Великобритания. Според него основателите на ЕС са виждали бъдещето по начин, който днес изглежда архаичен в доста отношения. Но в същото време са позабравени и много от онези ценности, в които те вярваха и които придаваха на Европейския проект привлекателност. Той смята, че днешният ЕС е прекалено погълнат от управлението на структурни проблеми, вместо от осъществяване на целите си. В друга публикация обаче той подчертава, че Европа може да изиграе конструктивна роля, като поеме инициативата в противопоставянето срещу международните заплахи, застрашаващи благополучието на планетата и дори съществуването на човечеството. Коментирайки излизането на Великобритания от ЕС, френският политик Марин Льо Пен заяви, че това е началото на процеса на формиране на независими европейски държави (сякаш европейските държави не са независими). В скорошно изказване тя нарече Европейския съюз "изкуствена структура", чиито дни са номерирани. Джордж Сорос също смята разпадането на Европейската общност за въпрос на близко бъдеще. Според милиардера пандемията на коронавируса показа уязвимостта на Европейския съюз и предвижда неговия печален край.
Безспорно Европейския съюз се намира в системна криза, резултат на конфликти по всяка от неговите граници от Северна Африка през Турция и Черно море до Балтика, но и на множество вътрешни кризи – икономическа, културна, политическа, институционална, демографска. Има скок на престъпност, протести, безпорядъци, тероризъм, насилие, убийства, стрес, коронавируси и пр.
Много изсредователи и политически наблюдатели твърдят, че се забелязват наченките на процес на замяна на модела на съвременния неолиберален капитализъм с устойчиво развитие. Този прецес изисква време и усилия, прецизна координация и минимум бюрократични перипетии. Отколешна човешка мечта е създаването на общество, основано на справедливостта, демокрацията и благоденствието, но едно от най-важните условия за това днес е Обединена Европа да се утвърждава повече като сдружение на свободни, цивилизовани и толерантни нации. Като огромен воден поток, чиито ръкави, ако не са пълни равномерно, то разликата да не е толкова голяма.
Конвергенцията и интеграцията трябва де се превърнат в доминираща доктрина на времето. Защото идеята за обединена Европа е една от най-могъщите проекти, едно от най-мащабните и вдъхновяващи обществено-политически движения, родени след Втората световна война. Истина е, че в днешно време нито един съществен въпрос от екологическата, политическата, икономическата, военната, социалната, културната област не може да се реши ограничено, обособено, без международно сътрудничество и взаимодействие. Свидетели сме на широки интеграционни процеси, възникващи в резултат на дифузните междунационални явления като миграцията на големи човешки маси, културен и търговски туризъм, на взаимопроникването и взаимодействието на културите. .
Новото време изисква и нови предизвикателства, нови изисквания към човешките възможности. Европа винаги е била отворено пространство за хуманизма и прогреса – в това е нейната уникалност, способността ѝ да утвърждава добрите практики и да гради бъдещето така, че да преодолява праговете на настоящето и утвърждава идела като норма на съществуване.
Противно на твърденията, че се намираме (или ще се намерим) в ситуация на война на културите и религиите, както и между цивилизациите (земни или извънземни – не уточняват техните радетели), и за разлика от С. Хънтингтън (и неговите последователи), който/които видя/ха след края на Студената война в културата и религията, в историята и географията движещите сили на новите конфликти и според когото/които фундаментален източник на конфликти в новите условия стават не идеологиите и идеологическите ценности, не и икономиката и икономическите интереси, а цивилизациите, разбирани като вид култури, убедено да смятам, че основното противоречие на нашата съвременност е между богатството и бедността, между цивилизацията и варварството.
Според мен няма сблъсък между цивилизации. Защото на нашата планета има една цивилизация . И тя е, накратко – хуманистична, облагородена, одухотворена, градивна, съзидателна, взаимна отговорност на членовете на обществото за благоденствието, щастието, сигурността на всеки и на обществото като цяло, с висока архитектура, с изящни добродетели и достойнства; комплекс от възвишени ценности, общуване, дом, приличия и благоприличия, образци на елегантно поведение, изискани маниери и културни обноски, зачитане на различията между хората, уважение към другомислието – политическо, религиозно, етническо. Мир и свобода; човешки права и граждански свободи.
Другото е варварство.