Славчо Кънчев*
В края на 19-и век един английски дипломат от кариерата, обобщавайки дългогодишното си пребиваване в Афганистан, пише: „Тук всеки се бие срещу всеки и всички заедно срещу чужденците“.
Ето, че повече от век по-късно, същият атавистичен инстинкт за безскрупулно отстояване на собствените интереси, в конкретния случай както от посегателствата на „враждебните“ другопартийци, така и от намесата на „инфантилното“ гражданско общество, е алфата и омегата на стратегията и тактиката на съвкупната българска партократична прослойка.
Те – нейните членове, денонощно налагат собственополезния си възглед, че българският гражданин изобщо „не е дорасъл до упражняване на пряка демокрация“, тоест до реализиране на своето конституционно право за непосредствен достъп до властта, в качеството си на суверен. И членовете на партоклановете всячески саботират възвръщането на властта към нейния първоизточник. Нали питателна среда за възникването и съществуването на партийния трайбализъм е налице само когато населението масово е поставено в положение на поданици на Нейно Величество партокрацията, а не е активен участник в едно отворено гражданско общество.
Именно затова над тридесет години след датата 10-ти ноември 1989 г. К. П. Д.-то на демокрацията у нас е далеч по-ниско от нивото, необходимо и достатъчно за функционирането на една демократична държава. Изключено е да бъде и другояче, когато дори самата българска конституция минира развитието и разширяването на действителната, генерираща положителни социални резултати, демокрация.
Възможно ли е основният закон на една държава да бъде – образно казано, – генно модифициран?
Напълно е възможно, ако името на тази държава е България.
Когато бива създавана една конституция, тя отразява дадена философия за функционирането на обществото, където тя е натоварена с ролята на основен закон. Именно тази философия намира своето кондензирано изложение в преамбюла на всяка конституция, когато има такъв. В „Речника на чуждите думи в българския език“, издание на Българската академия на науките, София, 1982 г., за думата „преамбюл“ е дадено нейното значение – „уводна част ..., в която се изясняват мотивите и целта на акта“.
Какъв е преамбюлът на настоящия основен закон на България?
„Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ, като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост,
като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност,
като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България,
прогласяме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава,
за което приемаме тази
КОНСТИТУЦИЯ“
Логично е да предположим, че този преамбюл, създаден по-малко от десетилетие преди настъпването на новото, третото хилядолетие, неминуемо представлява нов етап в разширяването и стабилизирането на демократичните основи на държавността, в сравнение с конституциите на други страни, приети преди десетилетия, или дори с повече от вековна давност. Още по-основателно е да очакваме това предположение за демократичен напредък в преамбюла да е валидно спрямо предишната Конституция на Народна република България.
Преамбюлът на конституцията на Съединените американски щати, в сила от 17 септември 1787 г., е:
„Ние, народът на Съединените Щати, с цел образуване на по-съвършен Съюз, утвърждаване на правосъдието, охрана на вътрешното спокойствие, организиране на съвместна отбрана, съдействие на общото благосъстояние и обезпечаване на нас и на нашето потомство благата на свободата, учредяваме и въвеждаме тази Конституция за Съединените Щати на Америка“.
Забелязахте ли разликата във взаимоотношението на трите точки в триъгълника „суверен – основен закон – представително малцинство“.
В преамбюла на българския основен закон изрично се подчертава, че той е създаден от едно представително малцинство, докато в конституцията на САЩ като неин създател е посочено съвкупното множество на народа.
Конституцията на Френската република е приета на 4 октомври 1958 г. след референдум. Нейният преамбюл е:
„Френският народ тържествено провъзгласява своята привързаност към правата на човека и принципите на националния суверенитет, както те бяха определени в Декларацията от 1879 г., потвърдени и допълнени в Преамбюла към Конституцията от 1946 г. ...“
Отново творецът на конституцията е Негово Величество Народът, а не шепа индивиди. Тук става въпрос не за фактологична разлика по отношение на това, чие е „авторското право“, а за признаване на правото на суверена като висша и последна инстанция при взимането на решения относно държавното устройство.
Член 1, ал. 1 на испанската конституция гласи: „Испания е социална, правова и демократична държава, висшите ценности на която се явяват свободата, равенството и политическия плурализъм“, тоест дефинирани са както принципите на държавното устройство, така и целите на неговото функциониране, с оглед благоденствието на испанските граждани. Докато чл. 1, ал. 1 на българската конституция има за цел да бронира местоположението на (псевдо)елита:
„България е република с парламентарно управление“.
Аналогично на испанския основен закон и конституцията на Федерална република Германия не само чрез своя първи член, ал. 1: „Човешкото достойнство е ненарушимо. Да бъде уважавано и то да бъде защищавано е задължение на всяка държавна власт“, но и посредством всички свои членове до 19 включително, установява правата на германските граждани във ФРГ. Едва чл. 20 постановява вида на държавното устройство: „Федеративна република Германия се явява демократична и социална федерална държава“. Забележителна е алинея 2 на същия член: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от народа посредством избори и гласувания и чрез специалните органи на законодателството, изпълнителната власт и правосъдието“.
В българската конституция е точно обратното. Първо се обяснява кой води (пасе!) народа в държавата – парламентът, пък после кои са статистите (стадото!) в миманса, чрез алинея 2 на чл. 1: „Цялата власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“.
Защо ли България не може да се отлепи от европейското дъно? Именно понеже у нас липсва демокрация. Всъщност какво представлява демокрацията? Но не според матрицата на българската партокрация.
Демокрация – това е упражняване на власт от демоса. В древна Гърция демосът е включвал свободното, пълноправно население в древногръцките градове-държави, заемащо средно положение между аристокрацията (евпатридите) и непълноправното население (метеките, тоест чужденците, освободените роби и др.).
Още Аристотел разсъждавайки в своя труд „Политика“ (с. 294), относно демократичното управление, пише: „Затова демократичен строй е този, в който върховната власт е в ръцете на свободно родените граждани, олигархически – когато властта принадлежи на богатите... Една от основите на демокрацията е заемането на длъжности по жребий. За олигархията длъжностите във властта се заемат чрез избори.“
Голямата манипулация на масовото съзнание, произвеждана конвейрно, по всякакъв начин, от страна на партийната аристокрация, е подменянето на осъществяването на властта с правото на глас.
Според Аристотел: „Там, където властта се основава – без значение дали на малцинство или на мнозинство – на богатството, имаме работа с олигархия, където управляват нямащите – пред нас е демокрация. Признакът, че в един случай имаме работа с малцинство, а в друг – с мнозинство, е случаен признак“ (Политика, с. 1279).
Съвкупната история на древногръцките полиси е изпълнена с борби и стълкновения между демократичното и олигархичното движение. Поддръжниците на демокрацията се стремели към такъв държавен строй, при който върховната власт би принадлежала на преобладаващото мнозинство от граждани, организирани в народно събрание. Но такова събрание, в което демосът непосредствено, а не чрез избрани представители, да създава закони и да взима решения. В противоположност на демократите привържениците на олигархията се стремяли към такъв държавен строй, при който целият набор от граждански права и фактическата възможност за участие в управлението да се предоставя само на най-богатите граждани.
Ето защо, ако изходим от класическото определение на понятието „демокрация“, то отговорът на въпроса „Има ли демокрация в България?“, в никакъв случай не би бил категорично „да“.
И все пак, в дъното на тунела има светлина, и то тя не е от идващ насрещен влак. Необходимо е само функционери на граждански формирования, легитимирали се като социално ангажирани, несъмнено сред тях са и професионални и съсловни организации (в качеството им единствено на частни лица, иначе биха нарушили чл. 12, ал. 2 на антидемократичната ни конституция), да основат нова, непартийна организация на демоса. Според механизма на функционирането си, представляваща граждански парламент. Която демократична структура не би срещнала никакви трудности при търсене на електоралната си подкрепа. Известно е, че мнозинството от българските избиратели (аналогично и на повечето европейски такива) класират на последно място по рейтинг на доверие настоящите политици, и като цяло имат изцяло отрицателно отношение към съществуващия политически паноптикум.
Необходимост за установяването на демокрация в България е приемането на нова конституция, като в нея в никакъв случай не фигурира аналог на чл. 12, ал. 2 от сега действащия основен закон, която гласи: „Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии“. ДНК-то на пряката демокрация в организма на новия основен закон би задействало имунната система на демокрацията в нейния класически смисъл, срещу вируса на самозадоволяващия се икономически интерес. Елиминирайки партокрацията като негов носител. Оттам нататък кадровото захранване и на трите власти да бъде само и единствено от аполитични експерти, известни в публичното пространство с високи морални качества и неопетнена репутация, а не от смъртоносния за целокупния български народ резервоар на партийно-мафиотските структури. Функциониращ с цел да самовъзпроизвежда механизма за лично облагодетелстване от всякакво естество. Като чрез жребий бъдат определяни участниците в контролни органи за всеобхватен и непрекъснат във времето публичен контрол, а мандатите на контрольорите са еднократни.
За да бъде прерязана сицилианската примка около демокрацията в България, надяната ѝ от съвкупната нашенска партокрация, от всички цветове на дъгата и от цялата траектория на компасната стрелка.
Демокрацията в България има единствен шанс – да бъдат изтласкани чак извън периферията на държавното управление всички политически партии, регистрирани към днешна дата.
Наистина предлаганият модел е различаващ се от установените в Европа, но и ситуацията в България е много различна от тази в мнозинството европейски държави. Това – от една страна. От друга страна, глобалният вектор на социалната динамика се измества по посока на по-активното пряко участие на гражданите в нея.
Теорията, а и самото функциониране на политическия пазар свидетелстват, че би било невярно и чиста фикция, ако политическите институции са представяни като структури единствено на доброволно сътрудничество, решаващи проблемите на колективните действия и ползата за всички заинтересовани страни. В действителност политическият процес е в състояние често да променя ролята на институциите, които се явяват нужни и полезни за част от гражданите и „вредни“ или ненужни – от тяхна гледна точка, – за друга част от гражданството. Тези флуктуации във функционирането на институциите се определят от действията на лицата, притежаващи властови потенциал и които са в състояние да влияят върху формирането и дейността на институциите. Затова те демонстрират своя ипостас – способността им да се изявяват в различна роля. Както да бъдат ефективни структури на сътрудничество, така и да се изявяват като формирования на принуда и подтисничество. Факт, който обосновава необходимостта на активирането на гражданското участие в държавното управление.
Опонентите на идеята за елиминирането на българската партокрация от държавното управление биха могли да възразят, че тя вече е преминала през своята неуспешна реализация в периода след 14 юни 1934 г., когато, по-малко от месец след деветнадесетомайския преврат, с наредба-закон е разпуснат парламентът и са забранени политическите партии.
Като апостериорни контрадоводи против намерението за отстраняването на политическите партии от държавния механизъм биха могли да бъдат посочени както редица епистоларни разработки в тази насока, например на немския публицист Артур Мюлер ван ден Брук (1876–1925 г.), така и не малко състояли се социални експерименти извън България, например управлението на турските военни, военни режими от недалечното минало в Латинска Америка и пр. Но е налице и устойчив във времето пример за държавно управление в отсъствие на политически партии. И то в страната с най-дълго съществувалото (от 979 г.), без прекъсване, законодателно събрание – остров Ман и неговия Тинвалд.
Но във всички от горепосочените примери е налице единствено намерение или реализация на личностна замяна на властприлагащите участници, а не трансформиране на държавния мениджмънт в директен, тоест въвеждането в действие на принципа на пряката демокрация (предимно чрез референдуми и активна система за контрол от страна на суверена), както и определяне ръководните лица на редица длъжности чрез жребий, а не чрез избори.
Пък е липсвал и натрупаният вече световен опит на управление от страна на неправителствени организации на финансови ресурси със социална насоченост.
Не би ли донесло национална катастрофа за България елиминирането от механизма на държавното управление на партокрацията, придобила все пак известни познания и умения в упражняването на властта? Аперцепцията диктува отговор „да“. Но верният отговор е отрицателен, понеже още древните римляни са установили, че „който успява в науките, но изостава в нравите, той повече изостава, отколкото успява“.
Възможно е за мнозина тази теза за елиминирането на българската партокрация от държавното управление все още да звучи като абсолютна социална фантасмагория. За самата партокрация – еретизъм, заслужаващ единствено да бъде натикан в карцера на антиинформационното пространство.
Но, както пише Милтън Фридмън: „Само кризата – реална или привидна, може да предизвика същинска промяна. Настъпи ли криза, мерките, които биват предприети се обуславят от наличните идеи. Това според мен е нашата главна задача: да развием алтернативи на съществуващата политика и да ги запазим живи и достъпни, докато политически невъзможното стане политически неизбежно“.
Ние, непартокрацията, можем да направим политически невъзможното политически неизбежно, като наложим нова морална рамка в държавното управление, чрез въвеждането на различна, имунизирана срещу бацила на партокрацията, структура за ръководене на държавния механизъм.
Ето как бихме могли да осъдим окончателно и безвъзвратно една „демокрация“, която към настоящия момент не ни представлява, а и ще отхвърлим една криза, която не е наша.
*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България