Денят беше напрегнат. Транспортните служители на Париж стачкуваха и хиляди хора подтичваха по улиците, притеснени от стрелките на часовниците. Когато влязох в редакцията на Nouvel Observateur, във фоайето гъмжеше от закъснели редактори, коректори и журналисти. Имах среща с техническия директор на най-тиражирания френски седмичник. Обърнах се към рецепционистката, за да съобщи, че съм пристигнал. Докато тя говореше по телефона, чух някой във фоайето да повтаря името ми. Секунди след това пред мен застана задъхана 55-56-годишна жена.
– Чух името ти, сигурно си българин? – попита непознатата.
– Да, българин съм – казах и зачаках с любопитство.
– Аз се казвам Мира. Родена съм в Израел. Не гледай, че говоря лошо български. Майка и баща ми са български евреи. Те ме караха да уча български, защото живота моя го дължиме на България.
– Твоят български е чудесен – насърчих я, приятно изненадан.
Разменихме си телефоните и започнахме да се срещаме от време на време. Тя беше чувала името ми и друг път в редакцията, но никой не бил в състояние да ѝ каже със сигурност какъв съм. В Париж в повечето случаи, поне на първо време, не се пита откъде и какъв си, а какво можеш да правиш. Мира ми разказа как нейните родители са били спасени в последния момент от български приятели. Аз знаех някои неща, но от нея научих много повече. Недомлъвките на историците и користното присвояване на фактите относно спасяването на евреите лишават най-голямата изява на гражданско съзнание на българското общество от светлината, която заслужава. В резултат на това днес не всеки кандидат-студент знае кой е Димитър Пешев.
Всеки път, когато срещах тази заклета приятелка на България, се разтоварвах от всичко отрицателно, което стигаше до ушите ми от София. Топлината, с която Мира се отнасяше към мен само защото бях българин, ме изпълваше с гордост. Съзнанието, че съм наследник на хилядите съотечественици, които се бяха изправили срещу физическото изтребване на евреите, промени значително погледа ми към преходното и трайното.
През 1943 г. българското общество се беше обединило в името на човещината. Всеобщата добронамереност не съдържа никакъв политически заряд. Никой от именните и безименните защитници не е разчитал на почести за извършеното. Именно това децата на спасените евреи не забравят.