Напусна ни Кирил Маричков, но следата, която оставя в музиката, а и не само, е огромна, гигантска. „По пътя“! Това е една от многото хитови песни на „Щурците“, защото „… рок концертът отшумя“. И, да, текстът е на големия рок поет Александър Петров. Ето какво сподели той пред ФАКТИ за рок музиката, за Кирил Маричков и т.н.
- Г-н Петров, „… рок концертът отшумя. Залата е вече празна. Гасне всяка светлина. Никой тук не е останал…“ Какво бе Кирил Маричков за българския рок?
- Каквото и да кажа сега, ще прозвучи повече или по-малко като клише. Защото последните дни, след като го загубихме, се изписаха и изговориха толкова много неща, че е невъзможно да добавя още един щрих към портрета му. Но на-важното за мен е, че Кирил Маричков е първият, който тръгна по този „забранен“ на времето път. И с това показа посоката на безброй музиканти. Ние помним първите - първият покорител на Еверест, първият човек в Космоса, или стъпил на Луната. В този смисъл и Маричков ще живее не само с музиката, която написа, не само с гласа си в песните, които изпя, или с гражданската си позиция по болните за обществото теми. Българският рок се сбогува с Първия.
- „… и пианото звучи. Странно и така самотно. Сякаш в него се таи. Болка от далечен спомен…“ Стана ли по-самотна българската музика без Кирил Маричков...
- Няма как да не стане по-самотна. Той беше изключително активен дори на тази възраст. Безброй концерти с „Фондацията“ в България и по света. Създаваше нова музика. Много музиканти са споделяли с мен за ценните съвети, които им е давал.
- От колко време се познавате с Кирил Маричков и как се запознахте?
- Аз го помня от дете, защото живеех с родителите ми на ул. „Джовани Горини“ - това е една пряка на ул. „Оборище“.
На същата улица живееха и „Бъндараците“ и Кирчо, който започна да свири с тях преди „Щурците“ - много често идваше да репетират. Като деца ние по цял ден играехме на улицата и редовно го виждахме да крачи с китарата. Отивахме да слушаме репетициите, които правиха в читалище „Алеко Константинов“. Но истински се запознахме години по-късно, когато започнах да работя с група „Тангра“. „Щурците“ и „Тангра“ репетираха в две различни помещения на читалище „Петър Берон“. И така вече се срещнахме професионално с него.
- Как се правеше рокендрол преди 1989 година. Колко трябваше да се дързък, за да започнеш…
- Не беше лесно. Особено в началото – средата на 60-те години. Държавната политика работеше с пълна сила да пречи по всякакъв начин на рок музикантите. Нямаше инструменти, апаратура, сцени. Нямаше медии, които да излъчват рок музика.
Нямаше студия, където да се записва. Страхът от бунтарския дух, който носеше рок музиката, потискаше всичко.
Но нали „не се гаси туй, що не гасне“ (б.р.-стих на Иван Вазов). Рок музикантите от онова време бяха личности. С това не искам да засегна днешните музиканти. Просто „старите“ бяха замесени от друго тесто. Не само в България, а и по света.
Мисля, че до голяма степен рок музиката помогна да се срути Берлинската стена, а след нея човечеството заживя в един комфорт, който „рендоса“ бунтарския дух.
Ценностите се промениха. Промени се и поколението. Промени се и музиката. Но това е естествено. Аз не харесвах забавната и танцова музика на моите родители. Те едва ли са харесвали Ролинг Стоунс.
- Що е то зодия щурец…
- Идеята за тази песен е на Кирчо. Един ден ми се обади и поиска да се видим да ми покаже нещо. Отидох в тях и ми изсвири музиката на бъдещата песен. Помоли ме, ако мога така да напиша текста, че на едно място по средата да звучи фразата „зодия щурец“. Не беше лесно.
- „… Аз не съм комунист и никога няма да бъда…“ Какви човешки качества се изискват, за да изпееш това?
- Преди всичко почтеност.
- Казва ли сте много пъти, че човек трябва да разказва истински истории. Каква история разказваше Кирил Маричков?
- След „Щурците“ той написа много песни, на някой от които направи и текста. И то много сполучливо. Колкото до общата ни работа, той не веднъж имаше идеята за текста. Обикновено кратка фраза, около която да се изгради всичко. Така че с тази идея провокираше съзнанието ми. Подаваше ми края на конеца, за да започна да навивам кълбото.
- Какво остави Кирил Маричков във вас най-съкровено. Какво е нещото, което няма да забравите и винаги ще го свързвате с него?
- Бунтарския му дух.
Непримиримост към андрешковщината – една черта на българина, която не можеше да понася.
Ще го запомня с умния му и малко тъжен поглед на човек, който вижда и от другата страна на огледалото. И, разбира се, с музиката и песните, които ни остави.
- „Обичам те завинаги и друга дума няма…“ Днес как ще продължите изречението…
- Както съм го написал: „Най-важното това е – друго не остана…“
А за Кирил Маричков: „Най- важното това е – следата ти остана“.