Принцът на мрака пое нанякъде, но не може да си отиде

Ози не беше гениален композитор или текстописец, но имаше нещо много по-важно - онова, което не се учи, не се придобива, не се купува, не се наема, не се имитира, а просто го притежаваш или не - харизмата и тежестта на присъствието.

И, разбира се, неподлежащия на копиране, странен и неповторим като самия него глас. Глас, съчетал крясък и хленч. Крясъкът за невъзможната свобода и хленчът на непорасналото дете за още игри. Много повече артист, отколкото музикант.

А заслужената привилегия да си отиде грандиозно изпратен на трон от цялата тежка гилдия като най-стария глас на метъла, вдъхновител на поколения и обичан безумно от милиони, беше най-трогателното, мило и красиво прощаване в музиката.

Най-хубавото, което можеше да му се случи в здрача на догарящата му свещ.

Лошото момче с детско лице, живи и добри до финала очи, шарещи за /пред/последна пакост, се отърва от мъките на тялото чак в деветия си живот.

Лошото момче, с което момичетата искаха да избягат. Лошото момче, с което родителите не искаха добрите им деца да играят.

Лошото момче, на което "отличниците" искаха да приличат, но не можеха да си го позволят.

Лошото момче тръгна нанякъде, без да си отиде.

Защото тежеше и ще тежи, обречен да остане завинаги тук и в сегашно време...