Мила Роберт: Мечтая за България, в която си в безопасност

Светът не е особено приветливо място днес - живеем сред войни, напрежение и поляризация. Откъде черпиш енергия и как се съхраняваш?

Мила Роберт: Черпя енергия от добрите хора, от животните и от природата. Има толкова много любов на фона на цялата гняс. Странно ми е как хората, жадни за власт, я нямат тази любов в себе си. Много ми е интересен този дисбаланс - дори той ме вдъхновява по някакъв начин.

Ти познаваш омразата и я изпита след миналогодишния Прайд. Това как се превъзмогва и какво ти мина през главата, когато излезе отново на същата сцена тази година?

Мила Роберт: Изплаших се, разбира се, най-вече от мисълта някой физически да не посегне на мен или на близките ми. Иначе вербалните обиди по-лесно се преглъщат. За мен физическата агресия е най-страшното нещо.

Миналата година гаджето ми ме надъхваше да продължавам да правя музика, но освен това аз просто нямам друга работа. Аз няма какво друго да правя. Албумът SRCE беше на 70% готов, когато това се случи. Не обичам да не довършвам започнатото. Добре, че имам хора до себе си, които вярват в мен и не се отказаха. Това вдъхновява - любовта и добрината.

Коя е последната песен, която написа за албума?

Мила Роберт: "Divine диване" се казва.

Защо тя?

Мила Роберт: Написах я точно онова лято. Имах нужда от зареждане и мотивация - "знаеш, имаш сто живота, няма да ти мине срокът (…) Знаеш, че не ме вълнува кой, защо и как те псува. Твоето сърце е честно, не е лесно". Имах нужда някой приятел да ми го каже това. Аз си бях този приятел.

Песента ви с Азис е изключително красива, но винаги ще се появи някой с предразсъдъци, който да каже, че за нищо не става. Обръщаш ли внимание още?

Мила Роберт: Нека каже, че не му харесва и е чалга. Но има хора, които обиждат него заради произхода му, а мен ме наричат "траверс" и какво ли още не. Това е толкова незряло. Но този случай миналата година ме научи да не взимам нищо в интернет насериозно, защото кучетата, които много лаят, не хапят - това е моята надежда поне, да няма физическа саморазправа. Нека поне хората, които не сме в зони на война, да си спестяваме раните.

Кое обаче взимаш насериозно? Кое те плаши?

Мила Роберт: Плаши ме как докато ние сме си добре в нашите балони, някакви хора решават вместо нас - вкарват се неизгодни политици в арести, други се освобождават. Мафията ме притеснява и невъзможността изобщо да започнем да се борим срещу нея. Толкова пъти е опитвано и доникъде не се стига. Накрая избираш да гледаш собствения си живот само и да продължаваш, без да упражняваш контрол. Това ме плаши - че в един момент може да ни изненадат.

Липсата на протести и на реакция в такива случаи плод на разочарование ли е само или и на един комфорт, който изглежда много удобен - гледам си своя си живот и си затварям очите за сериозните неща?

Мила Роберт: Нещо между двете е със сигурност. Има много емпатични хора в България, но има и такива, които се радват, че на тях им е добре и им е все тая за другите. "Съединието прави силата", ама не виждам да сме много съединени. На групи сме, не сме едно цяло.

Имат ли място артистите в тези процеси или те просто трябва да забавляват публиката и да не обръщат внимание?

Мила Роберт: Ние сме може би едни от най-тихите артисти изобщо. Слушам хора от всякакви държави и наблюдавам как комуникират. Слагам себе си в този кюп. Дори да се опитвам понякога, ми е много трудно и много страшно. В България всичко е на един човек разстояние - ако кажеш неправилното нещо, веднага може да не те вземат на някое участие. Когато храниш семейство, това не е вариант. Същото е ако имаш малък бизнес, който зависи от общините например. Това според мен запушва устите на много хора, които избягват публично да изразят мнението, което иначе защитават.

Проклятието на малките държави от шуробаджанашки тип… тясна ли ти е понякога България в тази връзка?

Мила Роберт: Много често, но в същото време си казвам - аз мога да не съм певица, аз мога да съм просто човек, да бера грозде и да живея на село. И тогава няма да ми е тясно. Но щом искам да градя някаква кариера в изкуството, да експериментирам, да съм смела, определено ще ми е доста тясно. И често си мечтая за развитие и за по-големи хоризонти. Но това е Божа работа, аз си правя каквото си знам, останалото ще го видим. Стигнала съм обаче до това, че не ми се емигрира. Дълги години си мислех, че това ще се случи, сега просто знам, че ще отида да живея във Варна.

То с нашите пътища си е като емиграция.

Мила Роберт: Така е! Но разбира се, ако ми се наложи, наистина ще емигрирам.

Какво може да те накара да го направиш?

Мила Роберт: Ако България се върне назад и Путинова Русия диктува нещата в държавата ни, не бих живяла тук.

Наблюдава ли се все пак и прогрес? Имаш впечатления и от маргинализираните общности - например ЛГБТИ.

Мила Роберт: Хората от общостта, които са избрали да живеят тук, са си отгледали една дебела кожа. Свикнали са да живеят с мисълта, че някой може да ги набие. И все пак мисля, че има много хора, които не се връзват на пропагандата и вярват в това, че всеки има право на избор и на живот. Тези хора носят комфорт. Може те да не са най-шумните, но ги има.

Какво предстои за Мила Роберт?

Мила Роберт: Аз си работя, друго не правя. Божа работа. Песните ми се пращат отгоре, аз съм проводник на онова нещо, което наричам Бог. Много хора веднага свързват Бог с религия, което според мен е травма. Бог е във всичко и всеки и без религии.

За каква България мечтаеш?

Мила Роберт: Мечтая за България с прозрачна политика, водена от политици, които се разхождат по улицата без охрана и които можеш да срещнеш в супермаркета. Мечтая за България, която е интегрирана както в Европа, така и в света. България, която е гостоприемна, а селата ѝ са развити, а не запустели. България, която се грижи за природата си и не позволява да има боклуци по плажа и в горите. Мечтая за България с едни отговорни хора на власт, които отглеждат отговорно общество. Мечтая за това по телевизията да има 1-2 реалита, а не 20. Мечтая за съвестни шофьори, полицаи и гладки пътища. Мечтая за повече фондове за култура, които да не се получават само ако "имаш човек". А най-много мечтая за България, в която се чувстваш в безопасност.

Автор: Александър Детев