Когато избухва войната, Константин Хончаров, по това време журналист в ДВ, се връща от Германия в Украйна, за да се присъедини към украинската армия. Това е неговият разказ:
Честно казано, не разбирам и до днес защо започна тази война, защо продължава и как може да приключи – кога и на каква цена. Нито съм искал тази война, нито някой ме е изпратил да воювам. За мен войната е нещо архаично. Това е връщане към логиката на суровата сила - и то в една епоха, в която човечеството вече говори за колонизиране на Марс.
Когато войната връхлетя моята родина Украйна, аз - като човек, който никога не беше държал оръжие в ръце, бях изправен пред избора да остана зрител или да помагам за защитата на моята страна. Решението ми да се присъединя към армията не беше продиктувано толкова от чувство за дълг, колкото от желанието да бъда субект, а не обект на историята. С други думи - да не съм просто жертва на обстоятелствата.
Как войната се промени за войниците
С времето войната загуби своята абстрактност за мен и стана дълбоко лична. Тя се превърна в рутина, в част от ежедневието ми. Не забелязвам дълбоки психологически промени у мен – може би, защото те вече са се случили и просто са се превърнали в навик. Вече не мога да си представя как ли е да живееш по друг начин.
Боли ме за приятелите, които не се завърнаха, за разрушените места от моето минало. Виждам какво се случва в градовете на фронта. Но особено се тревожа, когато Киев е под обстрел. След всеки обстрел пиша на близките си: „Как сте? Имате ли ток? Студено ли е у дома?“.
Защо има недостиг на войници в Украйна
Не само боевете унищожават хората. Въпреки всички дискусии за технологизацията на съвременната война, в армията има и други проблеми, които са се трупали през годините. И днес те започват да съсипват хората. Масовите случаи на дезертьорство от армията не се дължат на това, че войниците са станали страхливи или са престанали да бъдат патриоти. Причината е, че хората на фронта просто са достигнали до предела на силите си – и физически, и психически.
Сценарият винаги е един и същ: частта не се оттегля за почивка, остава на позиции много дълго време, подкреплението или не пристига, или не е подготвено за това, което го очаква. През зимата на 2023 г. бях ранен и евакуиран, а от моя взвод, който първоначално се състоеше от 30 души, на позиции останаха само петима. Останалите вече бяха ранени или загинали.
След това се взимат решения в стил „трябва да гасим пожари“: шофьори, готвачи, войници от минометни и зенитни части или от снабдяването се прехвърлят в пехотата и от тях се очаква да удържат фронтовите линии, без да имат необходимия опит. Вместо това – тях ги раняват, убиват или те просто дезертират. Така че, вместо да се компенсира недостигът на пехотинци, проблемът се задълбочава.
Защо толкова много войници са преуморени?
Човешката издръжливост има граници. Ако ротациите на войските се провеждаха редовно, хората на предни позиции се сменяха по-често и условията на военната служба бяха поне малко по-хуманни, на фронта нямаше да наблюдаваме ситуацията, която цари в момента. Често изискваме от войниците да бъдат герои, но забравяме да им дадем възможност да бъдат просто добри войници – обучени, снабдени с всичко необходимо и поне малко отпочинали.
Широкото използване на дронове значително затрудни ротациите на фронтовата линия. Настъплението към най-предните позиции и оттеглянето от тях през „смъртоносната зона“, която днес се простира на километри зад фронтовата линия, трябва да се разработи като отделна специална операция: да бъде подробно планиран маршрутът, да бъдат проследявани вражеските дронове и всичко това да става в тясна координация с частите за водене на електронна война. При благоприятни метеорологични условия обаче ротациите са възможни – и жизненоважни.
Когато един пехотинец прекарва средно по 60 дни на бойна позиция (а според медийни съобщения настоящият рекорд за престой на фронтовата линия е 472 дни – т.е. повече от година и три месеца!), едва ли може да се очаква ефективно изпълнение на задачите. Бойният стрес, който цари там, е толкова огромен, че разяжда човека отвътре.
Неравномерно разпределение на бремето
Да, войната днес е различна – води се на много по-широк периметър. Сега дронове поемат в голяма степен бойни задачи, както и постоянното наблюдение на бойното поле и това е голям технологичен напредък. В крайна сметка обаче всичко се свежда до това, че отбранителната линия не се поддържа от технологии, доклади или статистики, а от конкретни хора в окопите. Бъдещето на страната зависи пряко от това колко дълго те могат да останат там и да бъдат боеспособни. А липсата на такива хора е катастрофална.
Аз не съм експерт по критична инфраструктура или по определяне на годност за военна служба. Но когато броят на мъжете, освободени от военна служба, вече е надхвърлил един милион, а в тила наблюдаваш как група мъже в наборна възраст боядисват малък мост в продължение на дни, не можеш да се отървеш от чувството, че нещо не е наред със справедливото разпределение на хората.
Илюзията, наречена преговори
Затова информацията за мирните преговори звучи по един начин за войниците, и по друг - за цивилните. Сред военните, с които разговарям, малцина са тези, които виждат в тях реална перспектива за Украйна. Новините за възможно примирие създават само илюзия, която няма много общо с това, което се случва на бойното поле.
За хората, които са далеч от фронта, новините за срещите на преговарящите могат да създават впечатлението, че вече е започнал някакъв мирен процес и някакъв „поврат“, но за тези, които се намират в зоната на боевете, нищо не се променя: артилерията продължава да стреля, атаките продължават, дроновете летят и хората умират.
Много бих искал да се заблуждавам в това, което казвам. Искам да се върна при семейството си колкото се може по-скоро. Но реалността сочи, че тази битка може да продължи още дълго.
Автор: Константин Хончаров