На 25 март 1821, патренският митрополит Герман благославя знамето със син кръст на бял фон. Именно издигането на този флаг поставя началото на бунта на гърците срещу османското владичество, започнал официално през пролетта на 1821 година. Девизът на въстанието гласи „Свобода или смърт“, припомня "Дойче веле".
Поданици втора категория
Гърците живеят като поданици на Османската империя в продължение на почти четири века. Но част от тях се радват на специални привилегии - най-вече търговците и православното духовенство. Официалният църковен език е гръцкият, а гръцките елити имат сравнително лесен достъп до османските йерархии. Тези елити са концентрирани в истанбулския квартал „Фанар“, където е и седалището на Вселенския патриарх - оттам идва и определението „фанариоти“. Дълбоката историческа травма от превземането на Константинопол през 1453 година се помни, но в началото на 19 век не всички гърци са убедени, че османското владичество трябва да бъде отхвърлено. Тези настроения се дължат най-вече на сравнителната автономия при практикуването на православната религия и на споменатия факт, че гръцките елити имат достъп до високи позиции в османското управление.
В същото време широки слоеве от гръцкото население живеят в бедност, селяните работят като арендатори за крупни турски земевладелци, нямат право да носят оръжие или да яздят кон и плащат по-високи данъци от мюсюлманите. Християните, които отказват да приема исляма, си остават поданици втора категория.
Гръцкото въстание срещу Високата порта започва от Пелопонес, където бунтовниците успяват бързо да превземат няколко града. Така удря часът на насилието. Османската власт е отслабена, а в планинските региони думата имат местните гръцки велможи, едри земевладелци, мелничари и предводители на кланове. Те си имат и собствени „бойни групи“, калени в битките на традиционното кръвно отмъщение. Към тях се присъединяват и обикновени разбойници, които представят грабежите си като борба срещу турците. В тази връзка германският „Зюддойче Цайтунг“ цитира мюнхенската историчка Мари-Жанин Калич, която говори за бруталните действия на бунтовниците срещу мюсюлманското население и припомня, че в Триполица въстаниците са изклали повече от 6000 души: „Пленници почти не се взимат“.
Османската власт отговаря със същата бруталност. По време на Великденското богослужение Вселенският патриарх Григорий V е извлечен от черквата в Цариград, линчуван от разгневена тълпа и обесен на черковните двери, където трупът му дни наред храни птиците. Изклани са и много фанариоти, а това допълнително задълбочава напрежението между мюсюлмани и християни, което все повече хора припознават като сърцевина на бунта. През декември 1821 година, когато в редица региони битките все още продължават, се конституира първото гръцко Национално събрание, което на 1 януари 1822 година обявява независимостта на страната.
В Западна Европа гръцкото въстание предизвиква изблик на солидарност и дори ентусиазъм. Възникват дружества за подкрепа, пишат се манифести, събират се пари в подкрепа на въстаниците. В дъното на тази реакция е зародилият се относително скоро горещ интерес към древна Елада като люлка на европейската култура и демокрация. Сред най-ентусиазираните привърженици на гръцката независимост са британските поети-романтици Пърси Шели и лорд Джордж Байрон, който дарява цели 4000 паунда за оборудване на гръцката флота, а през 1823 година сам се присъединява към освободителното движение. Байрон дори поема командването на бригада от елитни войници, но не умира героично в боя, а от треска. Въпреки това гърците и до ден-днешен го боготворят като национален герой.
Независимо от западната подкрепа обаче въстаниците изпадат във все по-голямо затруднение. През февруари 1825 година на Пелопонес акостира 17-хиляден корпус от Египет, който е обучен от френски военни специалисти. Тази войска превзема обратно голяма част от Пелопонес и затваря обсадата на морската крепост Месолонги. Защитниците на крепостта правят отчаян опит да пробият обсадата и да избягат, но планът се проваля и останалите зад стените бунтовници се самовзривяват.
Началото на края на Османската империя
Първоначално Великите сили се опасяват, че гръцкото въстание може да наруши политическото равновесие, но постепенно се виждат принудени да се намесят. През юли 1827 Англия, Русия и Франция се споразумяват и на първо време правят опит за посредничество. Планът им е Гърция да стане автономна държава вътре в Османската империя. След като султанът не приема това предложение, трите държави побеждават османско-египетската флота край Наварин и французите превземат Пелопонес. Именно морската битка край Наварин се смята за началото на края на Османската империя. Пак тогава възниква и пословичният „Източен въпрос“ (пряко засягащ и България), който в крайна сметка е и една от причините за Първата световна война.
След битката край Наварин сред гръцките бунтовници постепенно настъпват разногласия. Националното събрание решава да издигне опитния дипломат и бивш руски външен министър граф Йоан Каподистрия за регент, но на 9 октомври 1831 година противниците на това решение го убиват. Европейците обаче искат да възстановят стабилността и взимат решение да превърнат Гърция в монархия.
Трите велики сили, които са замесени в конфликта, имат различни интереси. Русия набляга на „православното братство“, но всъщност традиционно се опитва да постави под свой контрол проливите, докато Франция и Англия гледат да ограничат влиянието на руския император в региона. Тъкмо поради тези напрежения трите сили в крайна сметка се споразумяват за компромисен кандидат за гръцкия престол: 17-годишния баварски принц Ото фон Вителсбах. Това решение не е съвсем по вкуса на ковачите на гръцкото освобождение, но Националното събрание все пак го избира за крал на Гърция.