На 13 април 1204 г. Константинопол е завладян от рицарите на Четвъртия кръстоносен поход.
Рицарите са тръгнали да освобождават Божи гроб, но решават да се справят с Константинопол.
Причината е поредица от поети, но неспазени финансови ангажименти.
Венеция е поела ангажимента да превози армията от 33 500 кръстоносци и 4500 коня срещу заплащане и някои услуги. Дожът Енрико Дандоло иска 85 000 сребърни марки, но кръстоносците разполагат с едва 51 000. За да допълнят сумата, Венеция изисква да атакуват и превземат в нейна полза важното пристанище Зара в Далмация (дн. град Задар в Хърватия). След Зара походът поема към Константинопол, за да помогне на отстранения император да си върне престола срещу подкрепата на Византия в битките с неверниците. Алексий се качва на трона, но не е в състояние да заплати обещаната сума, което обръща западните рицари срещу него.
А самият император бяга в Никея в Мала Азия.
Направен е опит да бъде избран нов император, но на 13 април двамата братя Ласкариди, единият от които е избран, се укрепват в Азия, а патриархът търси убежище в Тракия. Кръстоносците запазват живота на знатните и високопоставени граждани, които остават в града, като сестрата на краля на Франция – Агнес, както и на Мария, - дъщерята на унгарския крал Белла III от 1172 – 1196 г. И двете са императрици – женени съответно за Андроник I Kомнин (1183 – 1185) и Исак II Ангел (1185 – 1195 и 1203 – 1204).
Същевременно, без оглед на своите клетви, латинците се отдават на огромни грабежи.
Оплячкосването на Константинопол остава прочута страница в историята на Средновековна Европа.
Известно е, че ограбването на имперската столица подхранва антилатинска полемика, която кара не един историк да заключи, че схизмата разделяща Византия и Рим, действително влиза в сила едва през 1204 г. Самият тогавашен папа- Инокентий III, бурно изразява възмущението си от рицарските изстъпления.
Последвало разделяне на земите. Още през март 1204 г. в лагера на кръстоносците е обсъждано разделението. Освен императора, който трябвало да получи земи от двете страни на Проливите, Бонифас дьо Монфера също трябвало да получи земи от двете страни, като получил и град Солун. Бодуен дал на граф Луи дукство Нике /Никея/ в Мала Азия, а дукство Филипопол /Пловдив/ на граф Рение дьо Три. Останалата територия била разделена, като бил консултиран имперския кадастър, на 24 владения, по 12 за кръстоносци и венецианци. Площта била в зависимост от големината на войската. Службите в двора били поверени на рицарите и повечето от тях били със западни названия – конетабъл, маршал и т.н. Всички барони раздавали щедро крепости на ордените по цялата територия на Византия.
Последицата от падането на Константинопол и завладяването на земите в Тракия и Мала Азия
е образуването на Латинската империя.
Тя е създадена въз основа на предварителен договор между латинци и венецианци. Като всяка средновековна държава и Латинската империя трябвало да има владетел. Изборът на новият император е извършен от 12 електори – по 6-ма от страна на венецианци и кръстоносци. В самата армия имало разногласия относно избора за и против. Претендентите били двама – Бонифас дьо Монфера и Бодуен дьо Фландр и дьо Ено. На съвета е взето решение – който бъде избран за император, то другия да се съгласи без да оспорва да стане негов васал. Съветът се събрал в една църква в двореца на дожът на Венеция Дандоло.
Според Клари, изборът на Бодуен е бил единодушен, докато други автори, предимно венецианци, говорят за известно първоначално разногласие. В това число е и Никита Хониат, който предава, че Дандоло убедил съвета да се спре на Бодуен, който бил млад, по-лабилен, и съответно – по-лесен за манипулиране. Кандидатурата на Бонифас дьо Монфера била отхвърлена от венецианците, които се страхували да направят император, своя сънародник, и да поставят под възможна заплаха своето могъщество. Съветът се спрял на Бодуен и изборът бил съобщен от епископът на Соасон.