Корупцията – законен начин на управление на България! Костадин Граматиков пред ФАКТИ

Корупцията в България не е просто отклонение от правилата, а механизъм, чрез който системата често функционира на практика. Това твърди Костадин Граматиков, който след дълги години живот в САЩ прави сравнение между американския и българския модел на обществено устройство. Според него историческите пластове, наследени от Османската империя и комунистическия режим, продължават да влияят върху начина, по който работят институциите, а липсата на доверие превръща неформалните връзки в паралелна система за решаване на проблеми. Какво сподели още той… Пред ФАКТИ говори Костадин Граматиков, който бе емигрант в САЩ близо 30 години.

- Г-н Граматиков, корупция – това „хубава“ дума ли е и в САЩ, и в България. Дълги години сте живял в Щатите, но твърдите, че корупцията в България не е просто дефект на системата, а механизъм, чрез който тя функционира. Как стигнахте до този извод?
- Корупцията е законен начин на управление на България. Неписани правила, негласна, но работи безотказно. Когато се говори за корупцията в България, разговорът почти неизменно се води в правен регистър: слаби прокурори, недостатъчен контрол, ниски заплати, неморални политици. Тази рамка не е грешна. Просто не е достатъчно дълбока. След десетилетия в Калифорния и завръщане в България открих нещо по-трудно за назоваване. Корупцията тук не е предимно повреда в системата. В много случаи тя е механизмът, чрез който системата реално функционира.

Разликата е структурна, не морална.

В Съединените щати корупцията е до голяма степен институционализирана и абстрактна: лобизъм, регулаторен захват, финансово влияние върху политиката. Системна, но отдалечена. Обикновеният гражданин рядко я среща директно. В България корупцията е процедурна и лична. Живее в бюрокрацията, в безсмислени формуляри, противоречиви изисквания, дискреционни решения, невидими пазачи на врати. Гражданинът постепенно разбира, че официалните правила функционират по-малко като неутрални рамки, отколкото като пречки, около които трябва да се маневрира чрез неформална медиация. Не просто четеш за корупцията в медиите. Усещаш нейната гравитация при всяко взаимодействие с държавата.

- Защо корупцията продължава да съществува независимо от политическите промени и многобройните антикорупционни кампании?
- Поставяте въпрос, на който правната рамка не може да отговори: защо тя продължава? Защо правителствата се сменят, а изживяваната структура остава в основата си непроменена? Защо антикорупционните кампании произвеждат толкова много реторика и толкова малко трансформация? Отговорът не е индивидуален иморализъм. Той е историческо натрупване.

- Кои са основните пластове, които според поддържат корупционния модел в България?
- Корупцията в България функционира чрез няколко утаечни пласта, всеки от които подсилва останалите. Най-дълбокият е устойчивостта на клановата и патронажна логика под повърхността на модерната държава.

Да помагаш на роднини, приятели и мрежата си не беше просто приемливо в условия на историческа несигурност, беше оцеляване.

Модерните бюрократични държави изискват нещо психологически необичайно: равно третиране на непознати според абстрактни правила. Гражданите трябва да се доверяват на процедурите повече от хората. Тази промяна отне векове дори в Западна Европа. В България тя остава незавършена.

- Каква е историческата роля, зародено ли е да си „човек на човека“, за да оцелееш?
- Трябва да се върнем още в Османската империя, а после да минем и през комунистическия период, за да си отговорим за формирането на тази система – корупцията. Като основен пласт можем да посочим Османската административна традиция. При Османско управление, държавата беше йерархична, персонализирана и дискреционна. Хората оцеляваха не чрез закона, а чрез медиация. Интелигентният човек не беше този, който следваше процедурата стриктно, а този, който познаваше някого, намираше неформалния канал, договаряше изключението. Османската империя е изчезнала. Административната психология, която тя произведе - не. Силен пласт е и комунизмът - не само като идеология, но като технология на двойното съзнание. Официалната реторика провъзгласяваше равенство и солидарност. Реалният живот функционираше чрез скрити привилегии, партиен достъп и тих обмен. Гражданите се научиха да обитават едновременно две реалности: официалния наратив и оперативната истина. Когато дойде 1989-а, формалната система се промени. Гражданската психология, вече дълбоко увредена, до голяма степен не се промени.

- Какво влияние оказа емиграцията върху качеството на институциите в България?
- Към всичко вече казано трябва да се добави и още нещо сериозно - емиграцията точно на онези хора, най-способни да изграждат институции с висока степен на доверие. Така институциите започнаха да възпроизвеждат личности, най-добре приспособени да оцелеят вътре в тях – останалите. Не конспирация. Ефект на селекция. Последствията са видими в почти всеки административен орган, в повечето университети, в голяма част от съдебната система.

– Казвате, че корупцията осигурява и определена стабилност в обществената среда. Не е ли това парадокс?
– Това, което прави всичко по-трудно видимо и по-трудно за демонтиране, е, че корупцията тук осигурява реална стабилност. В среда с ниско доверие формалните институции се възприемат като произволни или недостъпни. Неформалните мрежи компенсират. Връзките решават проблеми. Услугите ускоряват процесите. Гражданите могат да осъждат корупцията морално, докато практически зависят от нея и я практикуват. Същият човек, който говори против системата на вечеря, на следващата сутрин се обажда да поиска услуга. Това не е точно лицемерие, а рационалност вътре в една счупена структура.
Това е парадоксът, който антикорупционният дискурс рядко признава: корупцията оцелява отчасти, защото замества институционалната слабост. Премахването ѝ без изграждане на социално доверие може да произведе нестабилност вместо незабавно подобрение. Затова реалната реформа застрашава много повече от политиците – тя застрашава неформалните системи за сигурност, на които обикновените хора разчитат, за да си свършат работата.

– Защо европейската интеграция не успя да промени тези механизми?
– Европейската интеграция направи всичко това по-странно, а не по-просто. България въведе обширни правни рамки, механизми за надзор и процедурни стандарти. Необходимият брой подписи се увеличи, но доверието – не. Бюрократичната сложност се умножи, докато гражданите продължаваха да разчитат на неформална медиация, за да я навигират.

Резултатът е хибрид: модерни правни форми, съжителстващи с предмодерни социални операционни системи. Архитектурата е на европейска държава, а оперативната логика – на нещо много по-старо.

И тук университетите заслужават специално внимание, защото разкриват механизма най-честно. По принцип университетите трябва да бъдат светилища на заслугите, независимото мислене и институционалната смелост. На практика те не съществуват извън цивилизацията – те я отразяват. Академичната свобода изисква икономическа независимост, прозрачна оценка и защита от репресии.
В общества с ниско доверие университетите тихо се трансформират в патронажни екосистеми, където лоялността, стратегическото позициониране и вътрешните мрежи имат по-голямо значение от интелектуалната честност. Младите академици бързо научават този урок. Независимото мислене носи професионален риск, а конформизмът и стратегическите отношения осигуряват сигурност. Институцията интернализира същата скрита конституция, която функционира в цялото общество, и след това обучава следващото поколение в нея.

– Къде грешат повечето антикорупционни програми? Какво следва от всичко това?
– Повечето антикорупционни програми се фокусират върху наказания, наблюдение, комисии по етика, декларации, допълнителни агенции и още наредби. Това не просто е недостатъчно, а може да бъде и контрапродуктивно. Всяко ненужно одобрение създава лост. Всяко непрозрачно изискване създава зависимост. Всяко дискреционно разрешение създава пазар за неформално решение. Процедурната сложност не е решение на корупцията. В условия на ниско доверие тя е самото вещество, от което корупцията е направена.

– Какви конкретни реформи могат реално да ограничат корупцията?
– Първата истинска реформа би изисквала радикално опростяване. По-малко посредници, по-малко пластове, по-малко точки на човешка дискреция. Простотата е по-трудна за корумпиране от сложността. Втората е дълбока дигитализация – не символична модернизация, а функционална автоматизация.

Човешката дискреция е кислородът на дребната корупция.

Естония демонстрира, че постсъветските общества са способни на дълбока институционална трансформация, когато дигиталното управление стане структурно централно, а не декоративно.
Третото, и най-рядко обсъждано, касае престижа. В корумпираните общества уважаваната фигура обикновено не е най-компетентната или най-почтената, а най-добре свързаната. Обществото се променя само когато престижът започне да се свързва с надеждността, процедурната честност и институционалното доверие. Тази промяна не може да бъде законодателно установена. Тя е бавна, културна и изисква видими примери – това, което може да се нарече острови на интегритет: съдилища, общини, медийни институции, университетски катедри, които са станали истински надеждни и са възприемани като такива.

– Казвате, че най-дълбокият проблем е психологически, защото…
– Най-дълбокият проблем не е структурен, а психологически, защото поколения са израснали, възприемайки корупцията като реализъм, а почтеността – като наивност. Човекът, който навигира неформалната система, е прагматичен. Отказващият е наивен или, още по-лошо, своеобразно социално бреме. Това инвертиране на престижа е онова, което поддържа равновесието най-трайно – повече от който и да е отделен закон или политическа уредба.

– Откъде може да започне истинската антикорупционна промяна в България?
– Антикорупционната революция в България, ако се случи, няма да започне с парламентарен вот или прокурорски арест. Тя ще започне в момента, в който институционалната честност започне да изглежда не само абстрактно похвална, но и практически по-добра от неформалната навигация. Когато млади хора в университетите, администрацията и съдилищата открият, че прозрачната компетентност не е недостатък. Това е цивилизационна преориентация, а не пореден реформен цикъл.

– В крайна сметка възможно ли е това равновесие да бъде променено?
– Трагедията не е, че корупцията съществува. Тя съществува навсякъде, в различни форми и с различна плътност. Трагедията е, че толкова много българи са се научили да я разглеждат като фиксирана черта на реалността – естествена като географията, постоянна като историята. Тя не е нито едното, нито другото. Тя е научено равновесие. А равновесията могат да се променят. Въпросът е какво би накарало хората да поискат това.