Днес интернет компанията Google почете 150 годишнината от рождението на големия български писател Алеко Константинов.
13 януари се отбелязва традиционно всяка година в родния град на великия сатирик - Свищов, с така наречените "Алекови дни". За три дни целия крайдунавски град се превръща в музей на писателя, а едно от най посещаваните места е къщата музей на писателя.
През 1966 г. община Свищов, в. "Стършел" и фондацията "Алеко Константинов" учредяват и конкурс за хумористичен разказ на името на сатирика. Тази година в конкурса са участвали 78 автори от 20 държави, а призът беше присъден на украинския писател Михайло Прудник за разказа "На нас ли тия!". |
Алеко Константинов, известен с псевдонима Щастливеца, е роден на 13 януари 1863 г. в един от най-живописните крайдунавски градове. Свищов е с богати културни традиции. През първата половина на ХХ век там откриват гръцки училища Христаки Павлович Дупничанин и Емануил Васкидович. Въпреки че преподават на гръцки видните възрожденски просветители будят националното съзнание на своите ученици.
Бащата на писателя, Иваница Хаджиконстантинов е измежду най-видните първенци в Свищов. Културен и родолюбив, със силно развито чувство за чест и достойнство, но и с аристократично високомерие. Пътува по търговия в Австрия и Румъния, знае италиански, румънски, гръцки и турски. Пенчо Славейков твърди, че бил изкусен разказвач.
Майката на Алеко Тинка Хаджиконстантинова, е потомка на знатния видински род Шишманови. Нейните вуйчовци са собственици на голяма търговска къща с клон в Темишоара, която играе важна роля в австрийската дунавска търговия. Братята Шишманови са австрийски поданици, покровителствани от австрийското правителство и се чувстват независими в поробената си родина.
Алеко учи при частните учители Емануил Васкидавич и Янко Мустаков,в Свищовското училище(1872-1874г.) и в Априловската гимназия в Габрово(1874-1877г.).По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор(1877г.).
Завършва средно образование в град Николаев,Русия(1881г.) и право в Новорусийския университет в Одеса(1885г.).Той няколко години е съдия и прокурор в Софийския окръжен съд.
Два пъти уволняван по политически причини.
Юрисконсулт на Софийското градско управление(1896г.).До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.
Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).
Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм — изкачването на Черни връх, 27 август 1895).
Още като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов — идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека 'Свети Климент'“. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата ѝ, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894).
Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев. На 23 май (11 май стар стил) 1897 година двамата са в Пещера, където Такев е роден и откъдето е избран за народен представител, и участват в тържествата за деня на свети Кирил и Методий. Вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират за известно време в село Радилово. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на радиловския кехая Здравко Игнатов, при което убиват Алеко Константинов. По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт, като присъдата на Салепов, който е непълнолетен, е заменена с 15 години затвор.
Първата зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност — темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество.
Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. „До Чикаго и назад“ е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление.
Повод за написването на пътеписа "До Чикаго и назад" са приятелите на Алеко Константинов, които го подтикват да оформи своите впечатления на "леки", "хвърчащи бележки" т.е. едно увлекателно за онова време четиво, провокиращо към размисли. Пътеписът е създаден през 1893 година след пътуването на Алеко в Новия Свят. Като самостоятелно издание излиза през 1894 година. "До Чикаго и назад" е първият пътепис, който пресъздава пътуване извън границите на България, и в който се заявява отношението на автора към българската и чуждата действителност. Това е произведение, което за първи път донася на автора литературна известност.
Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите „Невероятно наистина, но факт... “, „Какво? Швейцария ли? “, „В Българска Швейцария“ и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство.
С книгата „Бай Ганьо“ Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време — пътя на България и целта на нейното развитие, мястото ѝ сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен праматар (амбулантен търговец) на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение.
Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност.
Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да „прави“ политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му — национална или социална — са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип — изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.
В „Бай Ганьо“ е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения й стремеж за догонване на „другите“. Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумення, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж — поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи.
Нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в планината Рила, както и местността и туристически център Алеко на планината Витоша са именувани на Алеко Константинов.
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА