Днес отбелязваме рождението на Щастливеца и Яворов

Навършват се 162 години от рождението на писателя и общественик Алеко Константинов и 147 години от рождението на поета символист и революционер Пейо Яворов, предаде репортер на БГНЕС.

Големият български писател и общественик Алеко Константинов – Щастливеца е роден на 1-ви януари 1863 година в Свищов в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов, а по майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Убит е при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев на 23 май 1897 година.

Алеко Константинов е автор на пътеписа "До Чикаго и назад (1894), на книгата "Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин" (1895), в която създава най-известният сатиричен образ в българската литература. Написал е над 40 фейлетона, цикъла "Разни хора - разни идеали", пътеписите "Какво? Швейцария ли? ", "София-Мездра-Враца", "През март в Чепино", "Невероятно наистина, но факт..." и др. Основател е на организираното туристическо движение в България. По негова инициатива на 27 август 1895 г. на Черни връх на Витоша е създадено първото туристическо дружество в България - Клуб на българските туристи.

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е роден в град Чирпан на 1 януари 1878 година. Учи в гимназията в Пловдив, а след това работи в системата на българските пощи до 1901 г. От 1897 г. е в контакт с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Първоначално Яворов е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“.

Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). В 1909 година издава мемоарно есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. В София Яворов става сътрудник и редактор на литературното списание „Мисъл“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912). През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но тя умира от туберкулоза. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“.

След 1908 г. той окончателно се посвещава на националноосвободителното движение и ВМОРО. Става доброволец в Македоно-одринското опълчение по време на Балканските войни /1912-1913 г./ и е избран за първия кмет на Неврокоп след неговото освобождение. Фатална се оказва любовта на Пейо Яворов към Лора Каравелова, дъщеря на премиера Петко Каравелов. Бурната им любов има трагичен край. На 29 ноември 1913 г. тя се застрелва. Яворов е съкрушен и прави неуспешен опит за самоубийство. На 29 октомври 1914 г. поетът изпива отровата, натисна спусъка и оставя осиротял цял един народ.