„Реализъм с безгранична дълбочина“ – Кете Колвиц в Националната галерия

Критикът на „Вашингтон пост“, Филип Кеникот нарча Кете Колвиц (1867–1945) “Съвестта на епохата“. Оказва се, че Националната ни галерия съхранява 22 графични листа на известната германска художничка, сред които и някои нейни емблематични графики, които не са показвани изцяло на публиката. Изложбата „Кете Колвиц-„Съдба, контекст, позиция“ дава въможност не само да се запознаем отблизо с творчеството ѝ но и да открием идейните и философските му измерения.

Нейните творби, заедно с произведенията на редица други автори от кръга, към който принадлежи, представят връзките ѝ с изкуството на едни от най-изтъкнатите с естетическата и техническата си виртуозност художници на ХХ век: Макс Слефогт (1857 – 1920), Макс Либерман (1847 – 1935), Теофил-Александър Стайнлен (1859-1923), Ловис Коринт (1858 – 1925), Ернст Барлах (1870 – 1938), Хайнрих Циле (1885 – 1929), Ото Дикс (1891 – 1969), Оскар Кокошка (1886 – 1980), Ото Нагел (1894 – 1967) и др. Сбирката, която галерията ни притежава от тези имена и която за първи път се показва цялостно, представят майсторството им и същевременно разкриват в дълбочина техния хуманистичен светоглед.

Куратор на изложбата е художникът и изкуствоведът Калин Николов, с когото разговаряме за творчеството на Кете Колвиц в контекста на времето, в което на фона на бурните социали и политически катаклими, творците са се интерсували от съдбата на обикновения човек, взаимно са си влияели и обменяли идеи помежду си.
„Имах чувство за цел“ споделя Кете Колвиц в своите дневници.

- Кете Колвиц е обединяващата фигура в експозицията на Националната галерия, какво е същественото в показаната колекция от графити, представени за първи път в тяхната цялост пред публика?

Калин Николов:

- По дефиниция немската графичка Кете Колвиц е последният велик практик на немския експресионизъм и може би най-важният художник на социалния протест през 20-ти век. Имам по-различна представа относно стила ѝ. Колвиц и нарисуваното от нея остава до днес дълбоко предизвикателство за някои естетстващи норми. Още първият ѝ графичен цикъл „Въстанието на тъкачите“ (около 1894–1898) )представлява поредица от гравюри, в които темата е тежкото положение на нисшите класи и тяхната вековна борба да променят съдбата си. Но графичните листове са не само социалното съзнание в нарисуваните или общото усещане за страданието на човечеството. Става дума за реализъм с безгранична дълбочина в пресъздаване на психологическите състояния, както конкретни, така формирани под наплива на въздействието на събития, среда, обстоятелства. Основно драматичен художник, Кете Колвиц внася във всяка своя творба невероятна способност да предизвиква човешки емоции чрез фини жестове и изражения на лицето. Реакциите на нейните герои бяха психологически верни преди всичко, защото тя сякаш ги тества върху себе си. Няма нещо от света на нарисуваните от нея хора, да не се е случило в нейния живот.

Наричана е пропагандист и кръстоносец на разбираемото изкуство, но всъщност нарисуваното от нея е по същество много лично. Нейната загриженост не беше за партийни каузи, а по-скоро вик, протест, борба за универсални права.

Смъртта на най-малкия ѝ син през Първата световна война, 1914 г. тя изразява в драматична поредица теми за майката, защитаваща децата си, или майка с мъртво си дете. Дълги години Колвиц работи и върху гранитен паметник в памет на сина си, който изобразява съпруга ѝ и нея като скърбящи родители. През 1932 г. е издигнат в гробище във Фландрия. Централна фигура в нарисуваното от нея изобщо, е жената. В графичния ѝ лист „Устрем“ доминира жена с вдигнати ръце на приветствие, но повече сякаш на дирижиране и знак за началото на бунта. Това е Черната Ана, за която Колвиц прочита в една историческа книга. Лидер на селско въстание през 1524 г., Черната Анна е действителна фигура, с която Колвиц се идентифицира и се вижда като символ на феминизма и социалната промяна. Чрез този образ Колвиц постига могъща алегория, което, както обяснява кураторът на една от изложбите ѝ през 2013 г. в музея „Хамър“ в Лос Анжелис, изкуствоведът Лесли Кози: „Суровото представяне на революцията, което отнема революционния аспект на бунта“. При Колвиц сюжетната линия води до много по-дълбоки пластове от онова, което е характерно за творбите с исторически теми или за пропагандното изкуство.

Както се вижда, фигурата на Черната Анна, над която Кете Колвиц много продължително работи, в окончателния вариант е гледана отзад и това се оказва очевидно много сполучливо решение. Изследователката на Колвиц Елизабет Прелингер разсъждава така: „ Фактът, че Анна стои с гръб за нас служи за универсализиране на фигурата, а неконкретизирано лице, което идентифицираме с индивид; въпреки че Анна е реално съществувала историческа личност и е изобразена по този начин, тя не по-малко дублира ролята на голата летяща фигура в офорта на Колвиц „Въстание“, но без сантименталността на подобно алегорично средство.“ Изкуствоведката обръща внимание на вертикалната ориентация на фигурата, разположена в самия преден план и чието емоционално обръщение към въстаналите хора, ни прави да сме до нея… Жената-символ, предводител на жадуващите за свобода, сме откривали и при Дьолакроа, а и още в древността. Но при Кете Колвиц решението и типажа са решени по много друг начин. За щастие, Национална галерия притежава споменаваните творби.

- В десетилетията назад немската графичка Кете Колвиц е определяна по различни начини, отричана е и е била забранявана напълно, но едновременно с това винаги е била в колекциите на музеите. Интересът към творчеството ѝ е огромен. Защо?

- Модерен художник ли е Колвиц, или не? Този въпрос е бил повод за дискусии, може би все още е, независимо огромната ѝ популярност. И въпреки безспорността на самата графичка, сравнявана с Рембранд и Гоя. Подчертано виждаме, че от движенията в изкуствата Кете Колвиц взема само онова, което е важно за нейния стил и за начините ѝ на рисуване. През 1910 отбелязва в дневника си: „Сега вече принадлежа към по-старото поколение, към онези, които преграждат пътя и отнемат светлината на младите. Интересна е тази вечно надигаща се вълна от най-младите младежи. Те не могат да бъдат разбрани от по-зрелите художници и от тези, които имат техника и майсторство, тъй като почти никога не притежават някакво особено превъзходство. Цялото им превъзходство е във въображението на младите хора. И все пак младостта има правото да се види в тази изключително въображаема бъдеща светлина, точно както вече немладите имат правото да се усмихват на илюзорните ценности на младите и да се отвръщат от тях към своите по-зрели грижи.“ Поводът е, че е разговаряла с няколко млади художници относно една изложба без жури и общото им участие в нея. „Но те се смятат за бъдещи Мане.“

Колвиц не престава фактически да се учи. В Париж се среща със Стайнлен, бележит график и му показва отпечатък на офорта си „Карманьола“. Разговарят върху професионални въпроси. Записва се едновременно в Академия Жулиен и при Огюст Роден. От галерията на Амброаз Волар си купува пастел на младия Пикасо. Била е много критична към себе си: „Постепенно наближавам периода в живота ми, когато работата е на първо място. Когато и двете момчета заминаха за Великден, почти не правех нищо друго освен работа. Работеше, спеше, хранеше се и ходеше на кратки разходки. Но преди всичко работех. И все пак се чудя дали не липсва „благословията“ от такава работа. Вече не се отклонявам от други емоции, работя както кравата пасе…“ Писано e през 1911. Сто и шест години по-късно, внучката ѝ Юта Бонке-Колвиц (тогава на 94-годишна възраст), изразява едно много точно мнение: „Докато почти всички художници от началото на 20-ти век се отдалечаваха от буквалните изображения с началото на авангардното движение, Колвиц решително се противопостави на зърното, намирайки своя артистичен дом някъде между натурализма и реализма.“ Това не означава, че творбите ѝ са невъзможни за определяне, но те са резултат на сигурен индивидуален почерк. Журналистите, от Дойче веле, които разговарят с Юта Колвиц, подчертават извода ѝ, че „единственият термин, за който може да се сети, за да опише работата на баба си, е „индивидуализъм“ и понеже Колвиц никога не е имала преки ученици, няма кой да наследи нейния подход. Това също е спорно. Защото дори в Япония е имало творци, върху които графичката оказва много голямо въздействие.

- Кете Колвиц не се дистанцира от културната традиция на времето на своята младост и от традиционните реалистични търсения в изкуството дотогава. Творбите ѝ са изградени от образи, а тези образи сякаш ѝ гостуват, заемани от живота. Как е работила Колвиц?

- Особено интересна черта в художническата биография на Кете Колвиц е отношението ѝ към литературата. Една от сестрите на Кете, при брака си се премества в град Еркнер близо до Берлин. По случайност тя е живеела близо до местната вила на Герхарт Хауптман, което става повод младата Кете Колвиц да се запознае с писателя. По-късно художничката гледа пиесата му „Тъкачите“, която ѝ прави силно впечатление. Пиесата веднага била забранена. Упреците към показаното от артистите, ще видим отправяно и към нейните творби. Подобни критики са породени в резултат на един постоянен страх спрямо силата на социалното в изкуствата, срещу тенденциозното затваряне на културата в рамки. Но нарисуваното от Колвиц не се изчерпва да документира социалните и политически кризи в Германия от 1890-те до режима на Адолф Хитлер и цялата Втората световна война. Образите ѝ на света и нейния личен образ дълбоко интимно се сливат и могъщо съчетават личното с публичното и публичното с личното.

Всъщност Колвиц принадлежи към поколението художници с определен поглед към формата и силното влияние на движението на натурализма с литературата например. Не е случайно, че именно Зола е нейният пръв пример за начин на изразяване. Но нали Зола е писател, а Колвиц художник? Именно. В своите творби Колвиц много задълбочено постига психологическите характеристики на своите герои и същевременно сякаш с тях преживява обща драма. Героите ѝ са гладни хора, болни хора, безнадеждни хора, хора, които имат само смъртта като бягство. Имала ли е друг избор самата тя? Не. „600 000 жители на Берлин живеят в апартаменти, в стаи с от пет или повече души. Стотици хиляди деца нямат детски площадки,“ изписва Колвиц на един от плакатите си.

Влиянието на Хауптман е важно доказателство за сигурния ѝ избор на културна среда, на това, което я вълнува от изкуствата изобщо. Писателят ще получи Нобелова награда през 1912 г. Много години след като е била на премиерата на пиесата „Тъкачите“, Колвиц я гледа пак. При това гледане тя отбелязва после в своя дневник, че изкуството има силата да „преобразува грозната реалност в нещо измамно грандиозно“. Колвиц описва как революцията, видяна в изкуството, ни кара да се чувстваме като революционери и въпреки това, отбеляза тя, „мислех, че съм революционер, а съм само еволюционер“.

Всъщност първата ѝ литературна любов е „Жерминал“ на Емил Зола. Колвиц трябвало да илюстрира нещо за учебна задача и тогава се спира върху сцена от „Жерминал“, „където в задимена кръчма за младата Катрин се бият двама мъже.” За нейна радост, композицията ѝ била високо оценена, отбелязвайки обратна точка в представата ѝ за нейното развитие. „За начало време се почувствах установена в моя път, страхотни перспективи се отвориха за моите фантазии и нощта беше безсънна с радостно предчуствие.“ В този момент Кете се импулсира от езика на графиката, но и попада на теми, образи и ситуации, които сякаш открива, че ще бъдат нейния свят.

Много от изследователите ѝ се спират или поне засягат тези, относно онова, което Колвиц пресъздава: в човешкото съществуване е заложена драмата, духът се бори да се откъсне от материята. Казват, че в ателието ѝ постоянно е присъствала снимка на един от Микеланджеловите роби, предполагам един от тези, които младата художничка вижда във Флоренция, когато знаменитият за времето живописец, скулптор и график Макс Клингер награждава таланта ѝ със стипендия да бъде там. С какво я привлича формата на роба? Със своята сила, незавършеност, материалност, скрита, но видима енергия…

- При толкова интересен факт, че Кете Колвиц е била жена като всички останали, имала е семейство, деца, внуци, какво можем да разберем за нея от биографията й? Какво знаем за живота на Колвиц и факторите на нейния път към изкуството?

- Кете Колвиц е родена на 8 юли 1867 г. в Кьонигсберг (сега Калининград, Русия). По време на Втората световна война този германски град (днес руски град, наречен Калининград) е абсолютно разрушен, повече от всеки друг голям германски град. Като бивша столица на Източна Прусия, градът се гордее с оживен интелектуален живот и се радва на тесни връзки с Берлин. Кете израства във високо културно семейство от средната класа и учи живопис в Берлин през 1884–85 г. и в Мюнхен през 1888–89 г. Баща ѝ е основният и много важен поддръжник на Кете и решението ѝ да се отдаде на изкуството. Той прави възможното тя да прекара няколко години в съответни училища за художнички и твърдо е убеден в правилността на своето решение. А както може да се научи, по онова време жените нямат право да следват в Академиите, творческите им заложби са извън разбирането за голямо изкуство. Обществото не било готово да гледа на това сериозно. „… нито една жена не е гений. Жените са декоративен пол. Жените представляват триумфа на материята над разума…“, иронизира Оскар Уайлд в „Портретът на Дориан Грей“ обществените нагласи. Malweiber, тоест прислужници за рисуване: имало е такъв подигравателен термин за момичетата и жените, които се подготвят за художнички. Самият ѝ баща сякаш я е виждал именно творец, боял се е традициите на брака да не я заличат. „Всъщност“, е писал един от изследователите ѝ, „тя се омъжи на седемнадесет години и родителите ѝ бяха скандализирани, защото беше направила нещо толкова конвенционално.“ Но самата Колвиц отбелязва по-късно, че е имала чувството за мисия. Дядо ѝ, бащата на майка ѝ, също играе роля във формирането на младата личност като председател на Freie evangelische Gemeinde (Свободна евангелска църква), която той е основал и към която семейството принадлежи. С това си дело Юлиус Руп е бил толкова известен в Германия, колкото един друг известен кьонигсбергерчанин, великият философ Имануел Кант. Самата Колвиц говори, че тази църква има траен ефект върху нея и възгледите ѝ и формират като неин основен принцип мотото, че : „Талантът е задача“.

След 1890 г. тя се посвещава предимно на графиката, насочвайки се към техниката на офорта, литографията, дървореза и рисунката. През 1891 г. се омъжва за Карл Колвиц, лекар, който отваря клиника в работническата част на Берлин. Там тя получава представа от първа ръка за мизерните условия на бедните в града.

Началото на творческия ѝ път е очертан чрез създаването на два графични цикъла, озаглавени „Бунтът на тъкачите“ и „Селската война“, които налагат името ѝ сред най-първите и интересни художници в Германия, а популярността ѝ нараства и в света. След 1910 г. Колвиц се обръща за известно време и към скулптурата. Тя е първата жена, избрана за член на Пруската академия на изкуствата, където от 1928 до 1933 г. е ръководител на майсторското ателие за графични изкуства. Въпреки тези почести, тя продължава да се посвещава на социално ефективното, въздействащото изкуство. Възходът на нацистите на власт в Германия през 1933 г. води до премахването на нейните изложени произведения през 1934 и 1936 г.

Последната ѝ серия от литографии на Колвиц е озаглавена „Смъртта“ и третира тази трагична тема с все по-ярки и по-монументални форми, които предават усещане за особена драматичност. През 1940 г. съпругът на Колвиц умира. Любимият внук на възрастната художничка е убит в бой през 1942 г. по време на Втората световна война, а бомбардировката на дома и ателието ѝ през 1943 г. унищожава голяма част от работата на живота ѝ. Тя умира няколко седмици преди края на войната в Европа, на 22 април 1945 г.

- Може ли да се посочат примери за въздействието на изкуството ѝ днес, изобщо как се възприема то в момента?

- В този момент протичат още няколко много големи изложби на Кете Колвиц по света, а музеите, посветени на творчеството и живота и са също няколко и работят постоянно. Този в Кьолн, другият в Берлин отдавна са се превърнали в едни от най-забележителните места на изкуството в Европа. Определен повод за подобно съвпадение няма, не е годишнина на Колвиц, нито моментът съвпада с някакви конкретни причини. Експозициите ѝ са многобройни само през последните няколко десетилетия, както и непрекъснато появяващите си книги, албумите и анализите върху личността и творчеството ѝ, отговарят на единствено на нарастващата потребност от подобно изкуство. Изкуство, което е сред всичко най-водещо, което си представяме ценно за ХХ век в областта на хуманизма изобщо. По повод на изложбата ѝ в момента в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, критикът на „Вашингтон пост“ Филип Кеникот обобщава, че музеят представя немска художничка „ съвестта на своето време“ и че тя е направила „с изкуството си онова, което никои мъже не са постигнали“. Това не са просто думи за реванш към едни фактори на затворената естетическа „безкислородност“, както и на фактори, които я етикират в погрешна посока. Тоест, по думите на Кеникот: „малко художници от 20-ти век присъстват толкова интимно в работата си, толкова склонни да изразят дълбоко личното публично, без оттегляне в даден момент или объркване. Колвиц губи син по време на Първата световна война, което почти я разбива. Но тя също така наблюдаваше как страна с огромен потенциал да дефинира нов и прогресивен социален договор, беше изгубена от идеологията, фанатизма и масовото насилие. Тя беше съвестта на своята епоха и пазеше тази съвест заедно със сърцето си в себе си…“ Критикът Филип Кеникот от „Вашингтон пост“ посочва, че „Колвиц се отнася към своите субекти с финес и сдържаност“. Дневникът и писмата на Кете Колвиц са публикувани през 1988 г., но се преиздават и цитират постоянно.

Днес тя е високо ценена като художничка в световен мащаб, особено в Германия, където творбите ѝ са навсякъде, от множество пощенски марки, до това че почти във всеки град в Германия има улица, кръстена на нея. За музеите ѝ споменах. След падането на Берлинската стена и обединението на Германия, реплика на нейната скулптура Pietà (Майка с мъртвия син), четири пъти по-голяма от първоначалния ѝ размер, е поставена в пространството, което е Паметник на незнайния воин.

- Изложбата на Колвиц е съпроводена от творби на нейни колеги, които са били част от професионалната ѝ биография, близки по идеи и отношение към културата хора? Кои са те?

- Изложбата включва творци, свързани с биографията ѝ. Георг Грос, Макс Либерман, Ловис Коринт, Ото Дикс, Ото Нагел, Ернст Барлах и др. Творбите са от фонда на Националната галерия, притежание на България.

Франк Уитфорд, който прави каталога за една британска изложба на Колвиц през 1981 г., най-добре обобщава положението. „Всяко изкуство с послание е непопулярно днес“, отбелязва той. „Повечето модерно изкуство беше загрижено за други неща и най-очевидно с проблеми, които са по-скоро свързани със самото изкуство отколкото живота.“ Въпреки това, продължава той, Колвиц „Работата на Колвиц е безспорно впечатляваща и дълбоко вълнуваща, въпреки, че емоциите, които провокира, често са неудобни. И въпреки, че нейният стил може да изглежда, че принадлежи повече към деветадесети, отколкото към на двадесети век, тя е един от най-големите художници на модерната епоха.“

- Имала ли е влияние върпу българските графици?

- Жендов и Ангелушев са българските творци, които са може би по-близко до случилото се в немската графика, инспирирани от нейната социалност и език. Може би не е случайно, че те са били с много широко понятие за процесите в световната култура и я отстояват абсолютно, познават много добре политическите движения и си правят изводи, защищават идеализма си мъжествено, като пред инквизиция понякога, разграничават се от фактори и партийни решения. Освен това полагат грижа социалната острота относно намесите в изкуствата да имат мярка, противопоставят се изключително на идеологическия натиск.

Интервю на Паулиана Новакова, obache.bg