Кои са нашите съседи и откога са на Балканите?

Преди да разкажем, с по няколко изречения, за съседните нам народи, трябва да кажем първо за нашия български народ. Българският народ е най-старият народ на Балканите. Формирането на българския народ започва преди около десет хиляди години тук, в земите между Дунав и Бяло море. Археологическите проучвания показват, че тогава население, дошло от Мала Азия и Близкия Изток, се заселва на Балканите. Физически това е по-дребно население, носител на земеделски умения и владеещо първобитни занаяти, докато местното население по онова време се състои от по-силни физически и високи на ръст ловци, събиращи препитание и храна целогодишно, от природата. Тези група жители е по-малобройна, в сравнение с пришълците земеделци, но двете групи се смесват мирно в течение на времето. Между седмо и четвърто хилядолетие следват едни „златни времена“, около три хиляди години, когато това население работи и живее мирно, размножава се и тръгва да се разпространява във всички посоки, към съвременна Европа и обратно към Азия. По това време цялото население на Балканите, в най-широк смисъл, споделя една близка материална култура и близък език.

Първи на Балканите по време идват гърците или елините. По онова време цяла Гърция е населена с южни тракийски племена, наричани пеласги. Има исторически спомени за това, как около средата на второто хилядолетие преди новата ера, започват първите заселнически вълни от Африка и Азия, които се установяват първо в най-южните части на Гърция – Пелопонес. Има спомен за голям кораб, дошъл от Египет, с петдесет принцеси, дъщери на Дан, които се заселват в Аргос, днешен Пелопонес. В пети век, преди новата ера, гръцкият драматург Есхил, описва това събитие, в трагедията наречена „Молителките“. Поради тези петдесет дъщери на Дан, най-вероятно от семитски произход, едно от названията по-късно, на гърците, е данайци. Запазен е и така наречения мраморен надпис от остров Парос, който съдържа елинското или древногръцкото летоброене. Според него, древногръцкото летоброене започва точно в средата на второто хилядолетие преди новата ера, т.е. около 1500 години преди Христа. Това е времето на царете Кекроп, в Атина, на Девкалион, край Парнас и на Каран, наричан и Кранай. По островите в Егейско море и в Южна Гърция, започва заселване на различни групи южно население, от Либия (Киренайка), Египет, Финикия, Сирия, дори Етиопия, които се смесват с местното население пеласги. Когато говорят за старата пределинска история на Гърция, старите автори споменават навсякъде за пеласгите и че това е било местното население. Впрочем пеласги се споменават често и на Италийския полуостров, във времето преди основаването на град Рим. Елините започват или по-скоро продължават да се занимават с корабоплаване и търговия, както и с пиратство, каквито занимания са имали и в старите си земи. След седми век преди новата ера се развива класическата древногръцка култура, резултат от това постепенно смесване на южни народи и местните трако-пеласги. Взаимодействието между траки и елини, а след това между българи и гърци, следователно започва преди около три хиляди и петстотин години. Въпреки това хилядолетно взаимодействие и сближаване, вижда се и до ден днешен колко все пак различни са двата народа.

Вторият, по време, дошъл народ на Балканите, са власите или днешните румънци. Това става по времето на завоюването на Балканите от Рим и близо шествековното римско присъствие и управление тук. Тракийските племена оказват голяма съпротива на Рим и римските легиони, но все пак няколко милионното тракийско (включително и македонско) население е покорено окончателно в началото на първи век от новата ера. По времето на император Траян, в началото на второ столетие, Римската империя прави опит да се прехвърли и установи и на север от Дунав и успява, но само за около сто и петдесет години. По времето на император Траян или малко по-късно, тук са докарани така наречените колонисти, хора събрани от цялата обширна империя, говорещи латински език. Тези латиноговорящи хора стават основата на бъдещия румънски народ. Не е тайна за историците, че много от тези колонисти са били дребни престъпници, проститутки и така нататък, събрани както казахме от различни части на империята, а и от самата столица и изпратени тук, в този възможно най-далечен край, за да не създават проблеми на управляващите. Също така много от така наречените власи или влахи са заселени и на юг от Дунава, дори в Македония, с цел да шпионстват, както казва един наш възрожденец, и да донасят на управляващите за делата на милионното тракийско и македонско население, най-многобройното на Балканите. Това население макар и подчинено, никога не е било напълно овладяно и възможност от сериозни бунтове и противопоставяне на централната власт е съществувала винаги. Румънците, този изолиран от италианци, испанци, португалци, французи латиноговорящ народ, е заобиколен отвсякъде със славяноговорящо население, от което изпитва силно влияние във вековете, но все пак запазва своя собствен характер.

Третият по време народ, от нашите съседи, дошъл на Балканите е сръбският народ. Ако има така наречени славяни, които са дошли на Балканите през Ранното Средновековие (7-8-9 век), както учихме в училище, то това са сърбите. Сърбите са доста северен славянски народ, който се спуска почти от Северно или Балтийско море и се заселва тук, в границите на Източната Римска империя, използвайки някои нейни трудности. Неголям брой лужицки сърби (сорби) с техните жупани, т.е. князе, се заселват като федерати (съюзници) в земите около Сремска Митровица и Белград, в средата на седми век, по времето на император Ираклий. Тази общност постепенно се разраства, но остава зависима от съседите чак до 12 век, когато е основано Велико княжество Сърбия, на сръбския жупан Стефан Неманя. Тук е мястото за едно важно уточнение. Въпреки че езикът на запад от нас е наречен сърбо-хърватски, българският език има много повече общи думи, т.е еднакви думи, с хърватския език, отколкото със сръбския. Това е понеже хърватите са потомци на старото балканско население илири. То се е наричало илири във вековете преди и малко след новата ера, като е било съседно на македонското и тракийското население. Другото много важно уточнение е, че езиците илирийски, македонски, тракийски, пеласгийски, дакийски, са древна форма на това, което днес наричаме славянска реч. Тоест когато намираме стотици имена на местности, планини, реки, на населени места, в земите на Гърция, България, Румъния, когато срещаме стотици видоизменени славянски думи в гръцкия, румънския, дори в турския език, това не означава „славянско“ влияние, а много по-древно трако-пеласгийско, македонско, илирийско, фригийско и така нататък влияние, върху топонимията и върху езика на тези народи.

Последен, по време, от нашите съседи, идва тук турския народ. Това става към 12 век, с идването в Мала Азия на селджукските турци, а по-късно през 13 и 14 век и на османските. Във втората половина на 14 век наследниците на султаните Осман, Орхан и Мурад успяват да се установят освен в Мала Азия и в югоизточната част на Балканите. За близо сто години град Одрин става столица на Османската империя. Тюркскоговорящите народи от днешна Турция, през Азербайджан, Узбекистан, Казахстан и други по малки племена и народи, се простират като един огромен коридор, от най-крайната точка на Европа чак до Китай. Турският език и култура обаче е повлиян в много голяма степен от ромейската (византийска) език и култура, а не по-малко и от трако-пеласгийската или по-точно трако-фригийската (траките в Мала Азия са наричани фриги) реч и култура.

Това е накратко картината, за българите и нашите съседи, за която няма да прочетете в учебниците. До днес българският народ е запазил само самите централни земи на своето землище. Другите в околовръст се стопанисват и управляват от нашите съседи, всички до голяма степен повлияни и генетично, и езиково, и културно от първоначалното огнище на цивилизацията в Европа, което било тук на Балканите. Нашите песни, хора, обичаи, народни носии, са не с хилядолетен, а с няколко хиляден произход и давност. Това важи и за нашия народен език, нашата родна реч, и за много други неща. Винаги когато българският народ е бил мирен, добър и работлив, царството ни е било силно, а земите ни са били за пример за подражание от страна на другите народи.