Оживелият в Некропол. Част III. Краят

Защо да страдаш и да рискуваш живота си за държава, на която не и́ пука за теб? Всъщност, не за всичко на нашия свят има отговори. Понякога се налага да приемем действителността без излишни философщини... Понеже въпросът може да бъде поставен и иначе: а какво ти правиш за държавата? Нали?

Така че, щом сме станали войници на своята родина, ние трябва да я защитаваме. Въпреки всичко. Въпреки личните обиди. Това е дълг.

Мъжете, за които се разказва в тази история, са имали възможност да избягат и никой нямаше да ги осъди. Но те решават да останат верни на себе си. Избират честта. Борят се, колкото обстоятелствата и възможностите им позволяват. Докато има такива хора, страната е жива. Това е другата причина, заради която реших да се захвана с превода.

Предлагам ви заключителната част от интервюто на «Ампер».

* * *

- Дойдох на себе си, когато наближавахме някакъв населен пункт. В ЛНР ли беше, или в Русия – не знам. На контролно – пропусквателния пункт военните полицаи спряха бетеера. Не искаха да ни пускат, защото нямахме заповед за изпращане за лечение, но водачът се застъпи за нас.

В града ранените минаваха първичен преглед. Мен докторът оцени като нормален и непострадал, а аз му отвърнах, че ей сега ще се издрайфам на бюрото му. Не го смути дори глухотата – почисти лявото ми ухо и попита дали се чувствам по-добре. Уникум! После пак загубих съзнание, затова и ме определиха за евакуиране в болница в Белгородска област. Там лежах десет дни с главоболие, в полугладно състояние заради постоянното повръщане, стомахът се свиваше в конвулсии.

Обаче най-вълнуващото беше, че аз все още не знаех от коя военна част съм! Нищо не можех да кажа по този въпрос. Затова ми издадоха командировъчно– трябваше самостоятелно да стигна до Москва, да се явя във военното окръжие, а оттам да ме върнат в поделението.

А контузията не я оформиха като раняване. Своите три милиона (1) получих по-късно... Изплатиха ги за навяхване на крака, което получих при непохватно скачане от бронетранспортьора.

- ...Епично, нямам думи! Какво стана после?

- После аз пристигнах в Москва. От Белгородска област ме докара един приятел, той дойде да ме вземе след работа (2). Отспах си, горе-долу си отядох... И отидох във военкомата. Там казаха да чакам, докато ми позвънят, и междувременно да се готвя за път. Сигурно са минали седем или десет дни, беше вече началото на ноември.

Тук трябва да кажа, че като се прибрах у дома, започнах да следя новините. От тях разбрах, че мобилизацията е приключила, а момчетата от другите градове и области преминават обучение на полигоните (3). Това ме изкара от релсите. Почувствах обида, след нея - злоба. А някъде към 3 ноември нещо в главата заклини. Започнах да се плаша от камери и от телефонни обаждания – имах идеята, че така украинците ме следят, а накрая те ще дойдат да ме убият. Настроението се променяше рязко – от плачливост до гняв. Бях съсипан, че нас са ни използвали по толкова долен начин. Появиха се недобри мисли за самоубийство.

В този момент много ми помогна жената. Тя ме убеди да намеря частна клиника с лицензия – да се възстановя там, но без печат за това, че съм лежал в психото. Помогна с търсенето.

От ноември 2022 год. до май 2023 год. преминах курс на лечение в болницата и вкъщи. Психотерапията подейства добре по отношение на възприемането на случилото се. Подведе медикаментозната част – няколко пъти сменяха лекарствата, а към май месец се появиха силни халюцинации.

- Военните не ти ли се обадиха през цялото това време?

- Не. Въпреки че не съм се криел, постоянно бях достъпен по телефона. Позвъниха едва през май. От частта. И в хода на разговора всичко се проясни... Когато в края на септември сме пристигнали в палатковия лагер в Белгородска област, от «придворната» дивизия са ни «дали назаем» на Подмосковската мотострелкова бригада. Именно при кашиците съм бил изкарал своята кратка служба – в някаква рота на един от мотострелковите батальони. В бригадата ме обявиха за СНЧ (самоволно напуснал частта (бел. м.)) и заповядаха да се върна.

На следващия ден приятелят ме докара до ППД на поделението (4). Носех документите от клиниката, в която се лекувах, и всички лекарства. В щаба срещнах още няколко «загубени» мобилизирани. Заканиха се да ни изпратят в Шакалово. Тогава още не знаехме, че там е разположен военно – полевият затвор, но от тона на офицера си направихме извода, че мястото не е добро. Изобщо, представителят на бригадата се държеше свински с нас.

Пратиха ни при лекарите, а те без никакви съмнения признаха всички за годни за военна служба – още повече, че документите, издадени от цивилни лечебни заведения не се признават от военните.

Пуснаха ме да си взема багажа от къщи, като на изпроводяк напомниха за Шакалово.

...Вечерта, докато събирах вещите, получих пристъп на психоза. Взех ножа, спуснах щорите на всички прозорци, заключих вратата на стаята и се мятах между идеите да веднага да сложа край на живота си, или да изчакам щурма на жилището. Вярвах, че този път със сигурност ще ме изпратят на заколение в щурмова група (5). А малко по-късно взех да бълнувам, че случилото се през деня е било разговор с агент на украинците. За мен ще дойдат... И ще ме убият.

Жена ми извика «Бърза помощ», закараха ме в психоневрологичен диспансер, а оттам – в държавна болница. Лекувах се около месец, бях на тежки препарати. След това до септември посещавах дневния диспансер. Все пак в трудовата книжка отбелязаха, че съм картотекиран в психото – а точно това исках да избегна. Ех...

Изписаха ме през септември 2023 год. Отидох във военното окръжие за по-нанатъшни разяснения. Надявах се, че ще ме уволнят по болест, но не би́. Служителите отговориха, че държавната психиатрична болница не значи нищо за Министерството на отбраната, а аз, като действащ военен, съм длъжен да замина за новото място за продължаване на службата – в полк за оздравяващи в Подмосковието.

Там минах през медицинска комисия... Признаха ме за годен! (Смее се). Годен, въпреки проблемите със сърцето, дисковата херния и неотдавнашния епизод в психото. Връчиха ми заповед да се явя в един от полковете. Оттам в компанията на такива бивши тежко ранени и болни много скоро попаднах на фронта (6). Беше октомври 2023 година.

В новата част нас, мобилизираните, заедно с група затворници от ротата Z (7), също оздравяващи, ни изпратиха в Зоната. Отново станах пехотинец. В групата за закрепване ме включиха в отряда за обезпечаване на материални средства. Казано на прост език – станах хамалин.

Носех храна, вода и боеприпаси на предната линия, вършех всякаква друга работа. Издържах няколко месеца и през 2024 год. се озовах в болницата с изострена дископатия, от която не можех да вървя. В онзи момент можех само да лежа. Тогава най-после ме изпратиха с целия набор болести на военномедицинска комисия и бях уволнен от редовете на Въоръжените сили. Така приключи участието ми в СВО (8).

- Как разбра, че повечето от хората в онази «някаква» рота са били убити?

- В «придворния» полк срещнах един от тези, с които бяхме на предната линия през 2022 год.. От него разбрах, че сме щурмували Некропол... Боевете за селото били дълги и кървави. На няколко пъти украинците предприемали мощни атаки, а между тях нашите ги гонели в лошо подготвени контраатаки. Моята рота престанала да съществува в края на месеца. Повечето били убити – при обстрелите на позициите, при отбраната на важни здания, по които действали вражески танкове... До ноември и извеждането в тила за възстановяване доживели дванадесет човека. Всичките те страдали от различни психични разстройства.

Между другото, за онзи наш механик – водач никой нищо не е чувал.

- Аз и другите момчета в полка ви съчувстваме. По онова време нас ни бяха пръснали между Белгородска и Московска област и Мулинския полигон. В началото на октомври (2022 год. (бел.м.)) от нашето подразделение също искаха да вземат хора за Зоната, но те вече знаеха, че хвърлят всички в касапницата на онази Подмосковна мотострелкова бригада. Затова на границата въоръжените бойци организираха митинги (9). В резултат на тези протести върнаха цялата дивизия и я изпратиха в братска Белорусия за възстановяване на боеспособността. Там ние изкарахме октомври, ноември и декември, а през януари се върнахме в ЛНР. Излиза, че нашите момчета са си извоювали трите месеца подготовка, които тогавашният министър на отбраната (10) обеща на всички мобилизирани.

А през декември при нас в полка дойдоха няколко човека от вашия набор, попаднал в месомелачката в Некропол. Те разказаха подробности. Всички знаеха за тази история. И аз се надявах да срещна някого от вас – първите от московските мобилизирани, встъпили в бой и оживели. Благодаря ти за разказа!

- Аз ти благодаря за възможността да се изговоря! Главното е, че никой от моите съслуживци не избяга. Запомнете ги такива.

Забележки

3 милиона рубли - около 50 хиляди евро (по валутния курс от онова време).

Ще добавя, че не са единични случаите, когато лекари и служители във военните окръжия отказват под различни предлози да признаят пострадалите бойци за ранени. По такъв начин определената от държавата парична помощ не бива изплащана. На момчетата им се налага да търсят помощта на неправителствените организации.

Друга несправедливост е, че все още Вагнеровци и някои други групи доброволци, сражавали се на фронта, не получават удостоверения за участници във войната.

Чужденците, подписали договор с руското МО, са в още по-тежко положение (особено незнаещите езика). Задържат им заплатите, изпращат ги да щурмуват най-опасните позиции.

Разстоянието между Белгород и Москва е около 660 km.

Първите мобилизирани в началото на есента на 2022 год. бяха спешно изпращани на фронта - без подготовка, екипирани набързо. Тези, които оцеляха, служат вече повече от три години и не знаят кога ще ги уволнят. Спомнете си за тях, когато следващия път в търговския център или край заведението мернете блажната мутра на някой рускоговорящ.

Пункт за постоянна дислокация (абр.).

Буквалният превод на оригинала: «ще ме вземат за месо». «Месо» е бщоприет израз в армейските и околоармейските среди в Русия и Украйна, обозначаващ боец, изпращан за изпълнение на безнадеждна задача.

В щурмовите групи попадат не само бивши затворници и бойци, извършили престъпление... Там се озовават дори за дребна грешка (например, шофьорът не е попълнил правилно пътния лист), или защото подчиненият не се е харесал на командира. А заради особеностите на отчитането на успехите в бойните действия, разходът на личен състав е огромен.

Самите офицери не крият своето отношение към подчинените. През 2022 – 2023 год. имаше случаи, когато те псуваха мобилизираните и ги наричаха «месо». Мъжагите не се оставяха да ги мачкат и това малко вразуми Министерството на отбраната. Ала произволът в частите продължава.

Изобщо, СВО може да се разглежда и като голям социален експеримент.

В редица случаи по искане на командването войниците биват изписвани от болниците преди напълно да са се възстановили от раняването.

«Шторм Z» (вече се наричат «Шторм V») – подразделения, събрани от затворници, пожелали да воюват, за да получат амнистия. Използват ги на най-сложните участъци. Един от девизите им е: «Бъдеще няма, най-лошото предстои».

Специалната военна операция.

През 2022 – 2023 год. протестите на мобилизираните бяха свързани с недостатъчната подготовка, лошото материално обезпечаване, неизплащането на заплати и полагащите се материални помощи. А също така – против плановете да бъдат изпращани в безсмислени кръвопролитни атаки. Често за своите земляци (по принцип в подразделенията служеха хора от един регион) се застъпваха областните власти.

След провала на операцията в Украйна, убийството на ръководителите на ЧВК «Вагнер» и серия корупционни скандали в министерството на отбраната Сергей Шойгу бе назначен на поста Секретар на Съвета по безопасността на Руската федерация.