Резултатите от изборите не ме вълнуват. Искрено. Доколкото няма никакво значение какво число зад десетичната запетая ще има в резултата на партията Х, и дали в Парламента ще се намъкне или не проектът У, рожба на любовта между довчера псуващи се и от днес тежко побратимени хамелеонести безгръбначни.
Народът си заслужава политиците, а щом като Бялата Златка и Дудука са се обявили за политици и някак си са придумали някакви пълнолетни и в добро ментално здраве люде да гласуват за тях, имат пълното право да се възползват от политическия си пиедестал и да ни говорят отгоре надолу. С поучително размахан златен пръст.
Нещата са такива, каквито са. Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света.
Какво правим при тази реалност? Ето това вече е нещото, което истински ме вълнува.
Да видим как е на Запад. Примерно в Германия. Харесвате Германия, нали? Харесвате немските качество и точност, знаете че Германия е най-големия нетен донор на ЕС, респективно на България, и всеки ден по най-различни поводи сочите Германия за пример в разговорите ни, особено когато става въпрос за сравнение на уредба, устройство и усъвършенстване на обществото и икономиката.
Прилагам цитат от статията на Ж. Зайферт и М. Илчева за „Дойче Веле“, публикувана през Октомври 2013-та година по повод преговорите за съставянена нова управляваща коалиция:
„От основаването си Федералната република винаги е била управлявана от коалиции. В периода 1953-1955 християндемократът Конрад Аденауер дори кани три по-малки партии в правителството, макар че неговата партия има абсолютно мнозинство. Християндемократите и Либералите дълго време бяха смятани за “най-естествените“ коалиционни партньори, но Либералите са били в коалиция и със социалдемократите, които пък от своя страна са управлявали и със Зелените. Общо два пъти се е стигало до широка коалиция - тоест, до коалиция между християндемократи и социалдемократи. Почти всички коалиционни кабинети са изкарвали мандата си докрай - и са били успешни.
Германският манталитет:
“Германският манталитет се различава доста от манталитета в другите страни“, смята писателят и психолог Щефан Грюневалд. “Ние, германците, нямаме ясно изразена национална идентичност и това ни прави неспокойни. Именно поради тази причина все търсим стабилност“, добавя той.
Така че не е никак учудващо, че в Германия политиците предпочитат да си разменят усмивки, вместо да се впускат в кавги. Те знаят много добре, че мнозинството германци иска точно това.
В тази страна никой не обича конфронтацията. При наличието и на най-малките наченки на някакъв по-сериозен спор, съответната партия веднага бива наказвана от две страни: от медиите и от избирателите.
Вярно, че всичко това води до политическа стабилност и много по-ефективна политика, отколкото другаде по света. “Само че в една демократична държава компромисът трябва да идва винаги накрая, а не още в началото. Продуктивните спорове са част от демокрацията. Те я поддържат жива“, казва историкът Едгар Волфрум.“
Никой не обича конфронтацията, казвате? При наличието на най-малък спор, казвате, съответна партия била наказвана? От медиите и от избирателите?
Ами чувствайте се наказани, дами и господа български политици. Избирателят явно няма отчетливо предпочитание, избирателят явно няма фаворит сред вас, и със своята ниска избирателна активност, както и с разнопосочният вот за всякакви идиоти, ви казва именно това – всички сте ми еднакви.
И макар че изборите са с предизвестен, и заслужен според мен, победител, невъзможността за съставяне на устойчиво управление от страна на този победител, поставя политиците пред нова реалност. И изисква нови действия.
Доколкото повторни извънредни избори и продължаваща безтегловност са несъмнено изключително негативен сценарий, особено с оглед на състоянието на публичните финанси и предстоящата развръзка на кризата с КТБ, предпочитам да пиша за двете основни направления за евентуална позитивна развръзка след неделните парламентарни избори.
Първото основно /а и някак си по-естествено/ направление, е съставяне на правителство във формат ЕНП, излъчено от победителите ГЕРБ, с представителство на Реформаторския Блок и подкрепено от определящите се като десни патриоти НФСБ/ВМРО.
За съжаление има твърде много обективни причини това да не се случи.
Като за начало, Реформаторският Блок е абсолютно изчерпан като формат, и е практически невъзможно да бъде разглеждан и припознат като единен политически субект. Припомнете си събитията около втората актуализация на бюджета – Радан Кънев казва „не“, след което на следващия ден Кунева и Лукарски тичат и казват „да“. Припомнете си избора на лидер – Радан Кънев казва „да“, на следващия ден Кунева и Лукарски заедно казват „не“. Четирите тежки скандала в последния месец – оставката на говорителя, преговорите със Зелените, съставът на листите и проваления избор на лидер, показват ясно че Реформаторския Блок има бъдеще само като формат ДСБ+. Там предстоят тежки процеси на разпад и изясняване на вътрешни отношения, и всъщност отдавна не става дума за траен единен политически проект.
Самата хипотеза, върху която Реформаторския Блок беше трескаво създаден – бърз разпад на ГЕРБ след оставането им извън властта през Юни 2013-та, е погрешна, и именно сгрешената хипотеза изигра лоша шега на създателите. В старанието си да запълнят освобождаващата се /в главите им/ ниша център-дясно, конструкторите на Блока широко отвориха идеологическото и морално ветрило, приемайки чужди на всеки десен човек личности и партии, и припознавайки ненужни и компроментиращи партньори. Всичко това – за да оберат максимално голям брой от осиротелите /в главите им/ довчерашни избиратели на ГЕРБ. В старанието си да се харесат на протеста, конструкторите на Блока създадоха и нещото, наречено Граждански Съвет - набързо оказал се бреме за партиите, и приютил в себе си „граждани“ като Мартин Димитров и Трайчо Трайков.
А погрешно създаните проекти обикновено имат тъжен край.
Създаване на устойчиво управление, в което най-неусточивият партньор поставя на масата най-големите претенции, е невъзможно. Още повече – Реформаторите сами сервираха на тепсия основанието, с което никога да не бъдат поканени на такива разговори – а именно глуповатото условие лидерът на най-голямата и успешна българска политическа партия да не бъде премиер.
С предварително начертаното си разцепление от Блока не оставят и полезен ход на лидиращите процеса ГЕРБ. Ясно е, че всяко докосване до определени личности ще доведе до моменталното им напускане на така или иначе размитите партии, в замяна на престижна длъжност и обещаваща кариера. А на никой не му се влиза в ролята на унищожител на прекрасния /нема що/ политически проект на най-умните и най-красивите.
Настрани оставям факта, че в така нареченият Патриотичен фронт присъстват доскорошните побратими на нещото Бареков – ВМРО, както и архонтът забогатял от нощни заведения, и евродепутат от Атака - Слави Бинев.
Много благодаря, но със сигурност не искам такова управление.
Със сигурност не искам и управление, което да е еднолично лидирано от ГЕРБ, и което да повтори грешките от първия мандат /според много хора, а и според мен самия, сред грешките попада и моето кратко участие в управлението на две търговски дружества с държавно участие в капитала/.
Какво остава?
Остава еретичната мисъл за Широка коалиция.
Минусите са ясни. Негативните примери от историята ни в последните години, участието на силно мразени и тежко компроментирани партии и личности в такова широко обединение, чувството за неясен формат и неясни тези и цели на управлението, идеологическата несъвместимост и усещането за тайни договорки и безпринципни комопромиси, в името на заветното участие във властта на всяка цена.
Какви биха били плюсовете?
- Рязък спад на напрежението и противостоенето в обществото и в политическите и икономически кръгове, които определят дневния ред на същото това общество.
- Безспорно огромно международно одобрение. Излизане на България от показната международна политическа изолация в последнага година и половина.
- Озаптяване на политическите чистки в администрацията, а и същевремнно озаптяване на политическите назначения. Ерго начална стъпка в правилната посока, а именно селекция на най-добрите за съответната длъжност.
- Търсене на компромиси във всички сфери на обществено-политическия спектър, поради чисто математичската невъзможност за силово налагане на еднолични или тяснопартийни политики, лобистки интереси или клиентелистки законодателни и изпълнителни решения.
- Убиване в зародиш на и без това с нищо недоказаната опорна точка за някакво мачкане, рекетиране и затриване на дребен и среден бизнес от страната на една от водещите български партии.
- Процеси на тежко и прецизно договаряне на мерки, политики, и личности които да осъществят тези мерки и политики. Обединение около тези мерки и решения на най-влиятелните и харесвани политически лидери, респективно на електоратите им.
- Взаимен контрол върху дейността на администрацията и изпълнителната власт, чрез реален достъп на принципно противостоящи си политически сили до ежедневния Поток /главната буква е умишлена/ от документи и информация за държавнитете проекти и решения.
- Изолиране на влиянието на маргиналните еднодневки в политическия живот, на купения и контролиран вот, на бизнес партиите, на златните пръстчета, и на партиите без идеология, родени единствено благодарение на средствата на някоя фалирала банка. Или телевизия. Или и двете.
Звучи прекалено красиво, за да е истина, ще каже някой. Къде сме ние, къде са немците, ще каже друг. Знаем ги тия коалиции – всички крадат еднакво и гарван гарвану око не вади, ще каже трети.
Аз ще разбия статуквото, казва лидер на партийка с десет депутата. Да бе.
Аз ще реформирам държавата, казва лидер на коалицийка с петнайсет депутата. Да бе.
Година и половина протестирах срещу БСП и ДПС. Платих висока цена за тази си активност – аз, семейството ми, и всички мои близки и приятели, за което им благодаря.
Днес това е минало. А пред нас стои реалността.
А реалността има дразнещото свойство да е точно такава, каквато е. Не такава, каквато би ни се искало.
И ако политиците започнат да мислят и действат съобразно тази реалност, а не спрямо мечтаната или въображаемата в главите им, мисълта за широка коалиция не би трябвало да е ерес.
В Германия не е, от основаването й насам.
Харесвате Германия, нали?
Четете ни и в Google News
