Преди година посетих Армения и Азербайджан, където живеят прекрасни хора, които не демонстрираха никакво желание да участват във война един срещу друг. Виждаше се, че имат едни и същи проблеми - ръст на цените и тарифите, безработица, чиновнически и олигархически произвол, ликвидация на гражданските свободи, безнадеждна бедност, караща хората да напускат родината си в търсене на работа, срещайки се по московските улици и европейските гари. Днес, след това посещение, след натрупания трагичен опит от украинската война, възприемам изключително болезнено новия взрив от насилие в Карабах, въпреки, че изострянето на конфликта беше напълно прогнозируемо и опасенията от това се появиха в Кавказ още през миналата година. Всички разговори за кризата, които слушах в Ереван и Баку, така или иначе завършваха с един основен въпрос: няма ли това да доведе до нова голяма война и има ли възможност тя да се предотврати?
Уви, изглежда чудо не се случи и причинно-следствената връзка между криза и война отново може би ще намери потвърждение в богатите на практически материал горещи постсъветски точки. Войната продължава да е универсален инструмент за разрешаване на кризисните явления на капиталистическата икономика - засега на локално, а в перспектива и на глобално равнище. Разбира се, за последния четвърт век имаше много възможности да се приключи с карабахския конфликт, като той бъде решен по пътя на взаимния компромис - както често се случва в европейската и световната история. Но от това не бяха заинтересовани нито местните елити, свикнали да управляват народите, плашейки ги с образа на външния враг, нито техните имперски покровители. Те грижливо следят за това въглените на старата война да тлеят под пепелта на времето и в точното време да раздухат нейния огън в свой интерес, използвайки за разпалки ненавистническа пропаганда. Споменът за жертвите на етническите чистки и бойните действия постоянно присъства в общественото съзнание, а неговото символическо изражение са знаковите за съвременни Армения и Азербайджан места, като Мемориалът на жертвите на арменския геноцид или Алеята на шахидите в Баку (паметно място в Баку, където са погребани жертви от събитията през 1990 г., Карабахската война и старо гробище на мюсюлмани, загинали през 1918 г. при сблъсъците за власт след Октомврийската революция, “шахид” — мъченик - бел.ред.). Политиците правят всичко възможно този спомен да не се превърне в почва за примирие, оставайки гориво за безкрайно продължаване на възпроизвеждащи се конфликти.
Постсъветските управляващи не са чели Сун Дзъ (автор на “Изкуството на войната” - бел. ред.), но знаят главния принцип, лежащ в основата на управлението, основано на социално неравенство: войната е по-изгодна и по-евтина от мира, тя е източник на печалба и позволява отписването на всички загуби. Именно затова стабилният здрав мир, който е невъзможен без социално-икономическо възраждане на пострадалите от войната региони, и досега не се е установил нито в Карабах, нито Южна Осетия и Абхазия, нито в Приднестровието, нито в Донбас, нито в конфликтните точки на средноазиатските републики, където буквално миналата седмица отново дрънчеше оръжие на узбекско-киргизката граница (на 26 март правителствата на Киргизия и Узбекистан се договориха за урегулиране на конфликта в Чаласарт-Аксийския район на Джалал-Абадска област в спорен участък на границата между двете страни - бел.ред.).
Мирът е прекалено скъпо удоволствие за бедните постсъветски държави, обрани “до шушка” от захапалата власт и собственост олигархия. Там, където са руините на ликвидираните заводи, които видях, преминавайки през меднохимическия комбинат в планинската част на арменския Алаверди и изоставените корабостроителни докове на Апшеронския полуостров, винаги има следи от разрушения, предизвикани от бомби и снаряди. А трудовата миграция не е достатъчна, за да избави страните от всички “излишни” хора. И ако не се пренасочи гневът на безработните граждани към “агресорите”, “сепаратистите”, “окупаторите”, “пришълците” (бежанците?- бел.ред.), те рано или късно ще разберат, че истинския враг е в тяхната страна.
През изминалата година в Армения и в Азербайджан се проведоха мащабни акции на социален протест, в които участваха десетки хиляди хора, най-вече от безработната, лишена от средства за съществуване младеж. През лятото на 2015 г. в центъра на Ереван избухнаха многохилядни митинги срещу повишаването на тарифите за електроенергия, най-големите за последните десет години, с усилия потушени от властта. Техните справедливи искания бяха поддържани от левите активисти от Донбас. През януари 2016 г., в редица региони в Азербайджан се проведоха масови протести срещу безработицата и повишаването на цените на основните хранителни продукти. Такива акции се проведоха във Физулински, Ахсуйски, Ленкорански райони и в град Агджебеди. В Сиазани полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми, арестувайки 55 човека (показателно е, че протестите бяха извън изкуствено поддържаните като у нас столични региони - бел.ред.). Социалното напрежение в арменското и азербайджанското общества непрекъснато растеше, но ако сега действително започне нов етап на войната, това ще позволи да се удави народното недоволство в колективния екстаз на патриотичната истерия и религиозния фанатизъм.
Ето защо ескалацията на карабахския конфликт е предсказуема и посвоему - неизбежна. Дори ако днес сянката на войната заобиколи този регион, нейната заплаха няма да изчезне и няма никакви надежди задкавказките страни да успеят да я избегнат, тъй като техните икономически проблеми се задълбочават всяка следваща година. При това опасността от война расте и в други страни от бившия СССР. Да, нов военен конфликт в Русия или в “стабилната” Беларус може би изглежда днес невероятен, но боевете за Донецкото летище или авиационната бомбардировка на Луганск ни се струваха фантастичен сценарий преди две години, а сега са част от нашата реалност.
Очевидно постсъветската история с всички етапи на майдани и войни е непрекъснат процес на разпад, разрушение, деградация и регрес. На места протича бързо, на други е по-бавен, но векторът му, векторът на капиталистическата реставрация винаги сочи в миналото: към бедност, война, неравенство, изостаналост, зависимост и породена от тези фактори катастрофа.
Изводът е, че ще се пролее още много кръв в борбата за поредната промишлена зона или село, които отдавна са само купчина руини, за да може всяка от страните в конфликта с гордост да съобщи за поредната победа под радостните възгласи на патриотите. За да може някой да заработи нови милиони, а в земята да заровят нови трупове. Така ще бъде отново и отново, в различни части на отдавна разпадналите се държави, защото олигархическият капитализъм е криза, а кризата - война.
Напиши коментар:
КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА
1 чичо Пешо
09:54 04.04.2016
2 ужас
18:08 04.04.2016