Двусмислеността на Запада – причина за възникване на политическия ислям

В Близкия изток се разрази безпрецедентна буря и скоро всички карти могат да се разбъркат. Голямата опасност в лицето на Ислямска държава представлява сама по себе си завършване на цикъла. На пръв поглед са видими само едни разрушения, но тук явно работят механизмите на историята: колебанието на Америка, силите на шиитската ос, новите Иран и Египет, играта на големите съседи... Предлагаме ви откъс от книгата на Александър Адлер „Тайното уравнение ДАЕШ“, публикуван от Atlantico, Франция. Александър Адлер е историк и журналист, специализиран в международните отношения.

Когато става дума за установяването на съвременния политически ислямизъм веднага възниква неяснота, която ако погледнем в миналото, никак не е случайна. От самия разпад на Османската империя през 1918 г., на очи се набива нееднозначната позиция на западните държави. Нека напомним, че бъдещето на османската държава се оказва под голям въпрос още в началото на 19 век. До окончателния разпад с революцията на младотурците през 1908 г., страната се е държала само заради съперничеството на четири велики държави, които стават пет с обединението на Германия при Бисмарк (Англия, Франция, Русия, Австро-Унгария и Германия от 1871 г.).

Макар че Наполеонова Франция и по-късно юлската монархия са се застъпвали за разделянето на Османската империя в полза на Египет, ориентиращ се към модернизма и към връзки с Франция, Париж си смени позицията след Кримската война (октомври 1853 – февруари 1856), когато заедно с Лондон създаде преграда за руските планове на Балканите и в по-малка степен в Кавказ. По-късно, когато Германия на Вилхелм II поиска да създаде фактически протекторат от остатъците на константинополския халифат, махалото на френската политика се люшна към принципно несъгласие със запазването на Османската империя (при това то никога не е било напълно, заради протурските френски интелектуалци около Пиер Лоти и профренските турски политици около Мустафа Кемал). Тези същите премятания се наблюдават и в Англия, която в началото хвърли всички сили, за да спаси Османската империя от Наполеон Бонапарт, а после организира няколко експедиции срещу Франция и Русия. В крайна сметка тя склони на разделянето на империята след 1907 г. (Лондон тогава мислеше за формирането на арабска държава на територията от Дамаск до Басра, която би била свързана с Британска Индия).

Русия на практика не се отклонявала на поставената геополитическа цел още от Екатерина Велика през епохата на Просвещението. Тази цел се състои в завладяването на славянските Балкани, подчиняване на многоетническия Кавказ, а така също (което е най-важното) вземането на Константинопол и Проливите с паралелно възраждане на надеждите за спечелване на източните християни – гърци, арменци и асирийци (силно „арабизираните“ носители на арамейския език). Австро-Унгария и тръгналата по същия път Германия след 1871 г., практически неизменно се е придържала до консервативните възгледи и намерения да се съхрани Османската империя, но ако малко се реформира. Но след разпада на най-голямата политическа структура на мюсюлманския свят консерваторите навсякъде започнаха да бият тревога. Запада отиде твърде далеч в своята жажда за разрушение и затова, особено на фона на обхванатия от руската революция Азербайджан, е било важно за надеждите на традиционните сили, главната опора срещу тоталния провал на региона.

В Лондон, върху който лежеше най-голямата отговорност, започнаха да се вслушват в гласовете на  консерваторите.  В новата революционна Турция на Кемал не се изключва симпатия към комунизма и затова е било необходимо да се възстанови ислямското и враждебното към резки промени арабско самосъзнание. А на фона на формирането на национална еврейска държава в Палестина, където също се усеща марксисткото влияние от страна на Русия, арабско-ислямската консолидация се е превърнала в също такъв императив.